автор: zebaitel

сърцето и още не беше залязло
скрито зад сивата плът
и нетърпението на близките
сърцето и грееше меко
над огромна снежна градина
със замръзнали рози
с красива ограда
от ковано желязо
рижава от ръждата
златна във залеза
и когато слезе толкова ниско
че се убоде на най-високия
от металните шипове
ледена риба въздъхна
в малкото езеро
точно в средата на градината
две зелени обувки
претичаха до вратата
и притихнаха там
една от червените рози
се сгуши между устните и
а най-малката внучка каза
аз ще поливам розите
и ще те пазя от трънчета
когато си без очила
бабо