автор: vlakant

В отдалечената, запусната къща беше тъмно. Нанеслите се вътре клошари запалваха от време на време някоя свещ, която осветяваше само брадясалите им и изнемощели физиономии. Бяха пет човека и обитаваха една малка стая със заковани прозорци.
Обикновено излизаха през деня, а вечер се прибираха и се сгушваха един в друг за да се топлят. В последните дни тази рутина беше променена, защото четирима от тях бяха болни – може би от новия вирус, може би от грип, или от глад и студ. Не ги бяха приели в различните социални домове за нощувка и топла супа, защото имаше някакви мерки и рестрикции, а и те не бяха много настоятелни. Но студът и гладът увеличаваха кашлицата и задуха, и мъжете вече не можеха да стоят на краката си. Положението се влошаваше и здравият мъж реши да отиде да търси помощ, евентуално „Бърза помощ“. Другите бяха против, мормореха да не излиза в тъмното, че ще се оправят сами и т.н. Той не ги чу, сложи си шапката и някакви прокъсани ръкавици и излезе в тъмнината. Вървеше между полуразрушени къщи към оживените улици на града, а студът навлизаше бързо през изтънялото му палто. Зад една от къщите видя огън и някакви фигури около него. Помисли си, че е добре да се постопли малко, а и хората можеха и да имат телефон и да му помогнат и да извикат линейка. Приближавайки видя, че това са 6-7 момчета, 16-17 годишни. „Те със сигурност имат телефон!“ – помисли си обнадежден. Приближи ги и помоли:
- Момчета, ако имате телефон, бихте ли се обадили на „Бърза помощ“. Там в къщата има мои приятели, които са много болни – и посочи към къщата.
Отговорите, не синхронизирани, го стъписаха – „Къв си ти бе, въшльо?“ „Какво ме интересува кой е болен?“, „Боли ме фара за твоите приятели!“, „Я не ни занимавай с твоите глупости, некролог такъв!“ „Марш оттука, нещастник!“ и един хладен равен глас „Старец, разкарай се, да не стане лошо.“
Учуден от това отношение, клошарят опита още веднъж:
- Защо така бе момчета? Нека да помогнем на болните! Само се обадете на „Бърза помощ“. Даже мога да ви платя – каза той и изрови от джоба си монета от два лева.
- Нали ти казахме да се махаш, дърт глупак! Не искам да ми дишаш въздуха!
Човекът не беше толкова дърт – нямаше още шейсет, и не беше глупак – дипломиран историк, който се беше загубил някъде в лабиринта на безкрайния преход.
- Добре, добре, не се ядосвайте момчета. Аз ще се оправя сам и ще отида до града. Само ако може да се постопля малко преди да тръгна? – каза мъжът и се опита да се приближи до огъня.
И тогава стана страшно – всички се развикаха срещу него – да се маха, да ходи на майната си /и по-нецензурно/, да не им диша въздуха. Момчетата, здрави и добре облечени, сякаш ги беше страх и гнус дори да го докоснат, та започнаха да го побутват с някакви попаднали им под ръка пръчки.
- Старец, ти защо не ме слушаш като ти казах, че ще стане лошо ако не се махнеш? – чу се отново равния хладен глас, който без да чака отговор продължи – Сваляй веднага палтото!
- Тръгвам, тръгвам, извинявайте – запелтечи клошаря.
- Няма тръгвам! Това трябваше да стане преди малко! Сега тръгваш, но без палтото! – студен, овладян тембър, в смълчалата се група.
- Павка, остави го. Нека си ходи – чу се слаб глас в защита на клошаря.
- Не се обаждай! Старец, бързо палтото! Сваляй и обувките, щом се мотаеш толкова! Иначе ще ти пръсна тиквата! – каза Павката и извади отнякъде бухалка.
Клошарят проплаквайки, че ще умре от студ и че няма да има кой да помогне на приятелите му, съблече палтото си и го пусна на земята. Павката го взе и с небрежен жест го хвърли в огъня. След малко и обувките влязоха в пламъците.
- Сега се разкарай много бързо, че да се затоплиш – каза с насмешка едно от момчетата.
Клошарят трепереше, по бузите му се стичаха сълзи, обърна се и тръгна бавно към града.
- По-бързо дърто, по-бързо!
- Я да видим дали можеш да тичаш, - каза някой и хвърли камък по бавно отдалечаващата се фигура.
Това сякаш беше сигнал за другите, които също започнаха да мятат камъни по човека. Смееха се и подвикваха всякакви простотии. В един момент се чу тъп удар и клошарят се свлече на замръзналата земя. Момчетата започнаха да спорят кой точно е пръснал дъртата кратуна. В един момент някой каза „Абе ние защо не отидем да видим приятелите му? Ей го къде е. Може да им спретнем някоя коледна заря!“
Речено – сторено.