автор: felisia

Не искам да обичам във мълчание.
Не искам да си тайна стегнала ме в гърлото.
Не искам да убивам любовта си,
от страхове, а не от теб прегърната.
Аз искам да извикам до небето,
че ти си моето съзнателно обичане
не искам да преглъщам тази страст
не искам повече да те отричам.
Не искам да премерям всички думи,
които любовта ми ти нарича
пред себе си аз искам да призная,
пред теб и пред света, че те обичам .
И тази обич е така достатъчна
света да прекоси, за да се сгуши
в ръцете ти - вълшебните ръце,
които вече две години слушам
как ме отвеждат в паралелни свтове
където музиката е единствен господ,
ръце, които знаят как да галят
лицето ми, сърцето ми и болката.
Ръце, които дълги нощи ме лекуват
от старите ми рани и от мен самата
ръце, които все едно целуват,
целуват, пресушавайки тъгата.
Ръце, които ми измислят песни,
а после ми ги свирят до разсъмване.
Ръце в които тихо спира времето
и аз не искам вече да си тръгна
и се събуждам от съня си, като феникс,
и без дори минутка да сънувам,
защото ще е грях да спя в ръцете ти
аз искам всеки миг да избудувам,
за да те гледам, да попивам във ума си
ментални снимки и да плувам жадно
в дълбоките зелени езера,
във сладкият ти поглед водопаден
и ако трябва пак да прекося света,
ще го направя и ще бъда твоя
и ще остана твоя още сто живота
познала еликсира на покоя.
Ще обожавам всичките ти фази
луната има тмната си лудост
когато чакаш и докосваш с мека страст
то неизбежно се превръща в пълнолуние.
Не искам да обичам във мълчание
аз искам да е явно до полуда,
че ти си моята единствена луна
че ти си сбъднато ми във мрака, чудо.