автор: Albatros

... забрави ти за мен, дори не вдигаш – като те търся, своя телефон,
спрях да ти пея – пролетна авлига, и всяка рима къртя – тежък стон,
и циганского лято си замина – така написа вчера вестник „Труд”,
по пейките във Морската градина дори боята сгърчи се от студ,
и аз готов бях да се обзаложа! – че го проводих в залеза му риж,

набръчка плажът жълтата си кожа – и хоризонтът опна сив каиш,
престанаха да бъдат вече мои тъй простичките – нявга! – чудеса,
пред теб да кротна морските прибои, да милне вятър твоята коса,
в най-тихия въртеж на листопада да се изгубим в парка – две деца,
да ни търкулне Господ за награда над нас отново летните слънца,

преди да изплющи мелтемът в здрача, морето да се вдигне дармадан,
с три мидички и щипки две от раче да ти завържа есенен гердан,
на тоя бряг – заточеник бездомен, от теб съм жив, и дишам светлина,
най-хубавата в моя сън и спомен– за обич и за мислене! – Жена,
вълната сцепи дрипави парцали, медузите си тръшна на стада,

единствено мелтемът ми погали със ледни пръсти бялата брада,
девойчиците с мачкан лак ботушки и този път не спряха покрай мен,
и, стиснал томче стихове на Пушкин, отвъд изпращам миналия ден,
старик – надянал вехтата си грейка, спрях зимите си вече да броя –
седя самин на Седмата си пейка – и чопля с нокът блажната боя.