автор: YOTOVAVA

Зад някаква порутена ограда,
от скърпени ръждиви ламарини,
в следобеда край градските площади
невидимо петле изкукурига.

Ревящи и сърдити автобуси,
подгонили дрънчащите трамваи,
застинаха, замръзнали в почуда –
отде се пръкна в градските реалии?

Петленцето – до крайност напористо,
дереше свойто гърло – до премала!
И смелата му песен отривисто
разтърсваше прозорците заспали.

– На тебе, дето вечно си навъсен,
на другия – със мисли под индиго,
една плесница по врата небръснат,
едно прекрасно звънко – Кукуригу!

И щом ме глътна смачканият делник,
просмукан от дребнави битовизми,
успях да вдигна поглед към небето
и Бог съзрях сред облачните схизми.

Отдавна подозирам, че е късно –
придворните му ангели са луди.
Но моля утре, миг преди да съмне,
петле да има – пак да ме разбуди.