автор: Methodius

Музика, смях...
Веселие. Гости идват и си отиват. Цял живот. И по свечеряване, без оглед на старостта, танците са най-диви, виното - най-искрящо!... Неистовост.

Призори, очакванията за нова младост не се оправдават, естествено, а горчивият вкус и тежестта в стомаха, празният поглед: са нещо обичайно. Умора.

Господин Кот, старият господин Кот (младият бе неговият син, бе), седеше на една табуретка в средата на залата и очите му блуждаеха по пода сред счупените чаши и търкалящите се бутилки. Камината догаряше, свещите по полилеите - също. Мъгливо ноемврийско утро, първи лъчи и т. н. Та - единственият син на господин Кот бе починал. Сега старецът живееше сам с прислугата, усърдно довършваше богатството си, като организираше приеми, балове и вечеринки.

Този път тя дойде:
- Изглежда, закъснях; винаги закъснявам. - Изсъска. - Не обичам хорската глъч.
- И все пак подрани - отбеляза старият Кот.
- Няма как, знаеш - оправда се тя в съпровод на извинителна гримаса.
- Знам (и други чакат) - въздъхна Кот.
- Обикновено никой не ме чака...
Но той вече не я чуваше: тя наистина малко избърза.

Така и го намериха - отпуснат на табуретката, с клюмнала върху гърдите глава. Душата му бе излязла в неплатен отпуск за неограничено дълго време. Прислужницата проля една сълза. А нали казват, че на оня свят една сълза тежала повече от бъчва вино.