автор: Albatros

Не ми се ще да вярвам – и не смея, че този свят е грозен и лъжлив,
стърча на тетраподите пред кея – жив корабокрушенец върху риф,
щом слънце хоризонтите разсича, надеждица стишил е Бог за мен! –
прониже ли ме сенчицата птича, със обич срещам всеки идещ ден,
животът ми към своя край възлиза – търкулнато кълбуче Светлина,

и радвам се – на чайките, на бриза! – на корабите с алени платна,
изгрее ли над мен Луната кръгла, душата ми се свива на кравай! –
да си призная, хич не ми се тръгва към онзи, тъй далечен, Божи Рай,
и забравѝ за мен? – едно човече, на всекиго дошло – да бъде брат.
Живее ми се, Господи далечен! – с Любов в неповторимия ти свят.