автор: Virginia

Във въображението ми всички кораби са огромни. В сравнение с тези които акустират на Морска гара Варна, те са гиганти! Обичам да се разхождам по Вълнолома, да съзерцавам плаващите кораби и да мечтая за морски приключения…
В деня, когато бях решила да се разсея от седмичното напрежение, имаше само три малки кораба, предназначени за морски разходки. Първият- круизен - предлагаше три часов круиз с риболов и плаж. Вторият- копие на корабът на Кристофор Колумб с който е открил Америка - обещаваше пиратско парти в морето във вечерните часове. Третият, който избрах щеше да ни отнесе на деветдесет минутна вълшебна разходка във Варненския залив.
Сред топлината на тази юлска привечер, ресторантите на морска гара гъмжаха от клиенти. Навсякъде се разнасяше глъч, музика, плясъци на морски вълни.Ухаеше на море и гореща любов. Носеше се миризма на риба, кухненски дим и чесън…
Събрахме се около десетина туристи и туристки, закопняли за едно макар и кратко морско приключение. Корабчето потегли около час и половина преди залез. Развързаха въжетата, изсвири корабната сирена и всички неволно потръпнахме. Все пак това беше едно преживяване далеч на светлинни години от интернет пространството и офисите, където като някакви тъжни безумци пропиляввахме истинският си живот. Засвяткаха телефони и фотоапарати. Всички искаха да увековечат този миг. Отплувахме край, изпълнения с летовници вълнолом. Колкото повече се отдалечавахме от сушата, толкова по-ясно се очертаваше град Варна, пръснат в полукръг край сивите пясъци. Най- хубавият град на света!
Корабът беше съвсем бял със синя ивица околовръст и се плъзгаше по тихото спокойно море, цял облят в светлина, която се спускаше като че ли до самото морско дъно. Няма нищо по-красиво от морето преди залез слънце! Под нас беше дълбокото море, а над нас високото небe с лазурни облаци. Юлското слънце се плъзгаше по морето сякаш искаше да взриви кораба насред морската шир. Въздухът бе наситен с палеща радост и волно безгрижие…

***
След около десетина минути се запознах с един от туристите, който от самото начало все правеше опити да бъде близо до мен. Гледах го малко сърдито, защото подозирах, че иска да флиртува с мен, а аз не обичам флиртовете. Беше около тридесет-четиредесет годишен мъж, леко позастаряващ. Оказа се най-интересният тип, който съм срещала някога. Приличаше на човек на изкуството. Художник-бохем! Издаваха го моливите в отворения небрежно несесер. Сигурно е бил роден със скицник и с палитра в ръцете. Заговорихме се и той ми заразказва своята история:
-Както вече ти казах аз съм художник и от всичко най-много обичам свободата си. Свикнал съм да се грижа за себе си и със сигурност нямам нужда от съпруга, която да ме пере, да ми готви и да „бди“ над мен, но напоследък все по-често си спомням за моята първа любов Ка-мелия...Разказвам ти всичко това, защото ти много приличаш на нея…
-Нима?! - възкликнах изненадана.
- Да…да…наистина…Приличате си…– той вдъхна от прохладния морски въздух и продъл-жи - Ходехме с Камелия на разходки край реката. Аз живея в едно полупланинско градче.Бях още юноша. Имах един велосипед за любовни разходки. Возех моята любима Камелия с него в околностите на градчето. Спирахме на някоя полянка, сядахме сред ухаещата трева, държахме се за ръце, целувахме се първо плахо, после потъвахме в любовно упоение и не искахме и да знаем, че всяка любов като всеки земен рай има начало, има и край. Капризните цветчета на глухарчетата галеха лицето на Камелия, а аз се опиянявах от архитектурата, която беше сътворила самата природа. Разказвах и за моите бъдещи картини. Бях просто един младеж влюбен в любовта и в изкуството. Тогава прозата и елементарната логика на живота бяха зад очертанията на боровете и храстите, където клокочеше цивилизацията, която по-късно щеше да доведе до груб материализъм и пълна бездуховност нашето съществуване.
Художникът ме погледна с прозрачните си очи и продължи:
-Камелия, обаче се омъжи за Александър - сина на директора на Винзавода, на когото по-лесно му се отдаваше да мисли за битието, като за нещо, което изисква пълен стомах, секс и забавления. Бях на сватбата им. Тя беше горда и блестеше с достолепие в своята бяла рокля. Лично чух нейното заветно „Да“. Най-объркващото „Да“, което бях чувал някога и което разкъса на хиляди парчета юношеската ми душа.
-Какво говорите! – възкликнах, докато отпивах охладеното шампанско, което ни сервираха момчетата от екипажа – случило Ви се е като в „Канят ме, мамо, на тежка сватба, млад кум да стана…“
-Да…Да…Да…Точно така се случи…Но, ето на, преди десет дни я видях за първи път след 15 години. Беше дошла в града, за да урежда продажбата на някакъв наследствен имот. Оне-мях, когато влезе в ателието ми и с кристалния си глас попита: „Е, Леонардо! Как си?“ – все едно не се бяхме виждали от вчера! Беше се позакръглила, но изглеждаше още по красива от преди, когато излизахме „по нашите места“. Признавам си, че в мен отново избухна пожар. Изпиваше ме със сините си очи, влизаше в душата ми и разнищваше цялото ми тяло, което беше винаги жадно за женски ласки. Излъчваше тайнственост. Мълча дълго, но аз разбирах всичко, което не искаше да изрече на глас. В ателието винаги имам хубаво уиски. Наляхме си, за да отпразнуваме тази неочаквана среща. Едва на третата наздравица, тя ми разказа как-во точно се беше случило след като се разделихме...
Художникът отново ме погледна с очи като от друг свят и повтори отново:
-Ако не приличаше толкова много на Нея никога нямаше да ти доверя тази история…
-Добре, добре…Аз Ви слушам…- отговорих полугласно.
-Ето какво ми разказа тя: „През онази странна нощ не можех да заспя... Мислех за теб, Ев-гени. Обичах теб, а се бях влюбила и в Александър. Никога няма да забравя онази юлска нощ. Горещината беше непоносима. Беше пълнолуние и луната като огнен плод светеше с пълна сила. Тялото ми също се беше запалило. Цяла нощ не мигнах. Лежах в леглото, а луна-та светеше право върху мен и възпламеняваше със странната си светлина наелекризираното ми тяло. Тогава още не познавах капризите на любовните увлечения. На сутринта реших да се отдам на чувствата си към Александър. Не можех да откъсна мислите си от него. Беше се вселил дълбоко в душата ми и въпреки здравия разум, който ми казваше да го зарежа аз про-дължавах да се стремя към него. Виждах го почти всеки ден. Бях щастлива дори само от едно приятелско кимване с глава, от един случаен поглед, от една усмивка. Ала той беше обграден от много красиви момичета. Понякога попадахме в една компания. Тогава само го гледах с отдаденост на влюбено момиче и се опивах от прекрасния тембър на гласа му, без да вниквам в смисъла на това, което говореше. После той отиваше да прави любов с Галя, Пепи или някое по-ново завоевание. Аз, обаче се връщах у дома опиянена от факта, че съм прекарала няколко часа заедно с него. Живеех с очакването, че някой ден ще ме забележи. Всичко това ме влудяваше. Денонощно мислех за него.“
- Камелия – прекъснах я – защо не ме потърси поне, за да поговорим?
- Евгени, срамувах се! Обичах теб, а изпитвах необяснима страст към Александър. Бях объркана и сама себе си не можех да разбера. Никога по-късно не съм преживявала нещо подобно. Хем бях аз, хем не бях. Един ден го срещнах случайно. Той ме прегърна уж прия-телски. Целунахме се веднъж и после вече не можехме да спрем...Продължихме в неговия апартамент, в онова същото легло, в което беше правил секс с много други момичета…
Изглеждаше сега Камелия още по-мистериозна, обгърната в тайнственост – недостъпна. Замълча си. Мълча дълго и пуши повече, отколкото беше необходимо. Едва на следващия аперитив се разприказва отново…
-През онази нощ не можах да заспя. Мислех за теб Евгени. Мятах се в леглото – гола и из-нервена от пълнолунието и от неочакваната развръзка: Обичах теб, а се бях влюбила в Алек-сандър. Цяла нощ лежах с тази мисъл в главата…Тогава още не познавах измамите на страстта!
Почувствах силна болка в слънчевия сплит. Имах още много въпроси…
- Камелия, мила с какво те приласка Той?
- С какво ли? Ще ми се присмееш ли ако ти кажа?
- Не…Естествено, че не…- прошепнах.
- Александър ме беше покорил със своите дълбоки, черни очи и с хубавия си кадифен глас. Ах, този глас, този глас… Всели се дълбоко в душата ми…
- Камелия, защо не ми се обади поне да поговорим?
- Евгени, приятелю мой, нямаше да бъде честно. Изпитвах непреодолима страст към Алек-сандър. Не можех да се контролирам: хем бях аз, хем не бях…
- Кеми, скъпа-прекъснах разказа и - все още не мога да си дам разумен отговор…Защо обърна гръб на моята нежна любов? Защо оглупя дотолкова, че се ожени за този женкар, който беше чукал всички момичета от Гимназията. Болно ми е като си спомня колко пъти изгарях от желание да се слея с теб при нашите дълги разходки извън града и как не получа-вах нищо повече, освен целувки…Може би, ако бях по настоятелен сега щеше да бъдеш моя…, но уви…И как продължи твоя любовен роман?
- Как ли? – тя дълбоко въздъхна. – Заредиха се хубави дни. Безкраен празник тогава за мен. Бяхме непрекъснато заедно, любехме се…Разбира се от време на време му омръзвах и тогава той излизаше със своята любима компания –Галя и Пепи, които за разлика от мен владееха изкуството да бъдат винаги интересни и забавни. На мен ми обясняваше, че това е нормално за един мъж и че ако го обичам не би трябвало да се сърдя…А аз го обичах, затова се стараех „да проявявам разбиране“. Вътрешно се разкъсвах, когато оставах сама, но търпях, защото се страхувах да не го загубя. Не можех да живея далече от него. Това навярно много му харес-ваше и той с готовност предложи да се оженим „ако всичко продължи както досега“…
След това Камелия и Александър се оженили. Изкарали един незабравим меден месец в Поморие и през септември заминали за София, защото той бил приет за студент в Софийския университет, а тя започнала работа като шивачка. Вече била бременна и наивно си мислела, че е дошъл момента да станат истинско семейство, но не станало нищо подобно. Представям си как се е разхождала с огромния си корем, а Александър е продължавал да излиза с негови колежки. Чувам го как казва „Скъпа, Кеми, аз не ги обичам, само ги чукам. Аз обичам само теб, скъпа!“. Виждам я как тя само навежда очи към порасналия си корем. Как седи сама в дневната и си представя с най-големи подробности как той прави секс с не едно момиче. Представям си как това е унищожило и последната капка любов към него и как един ден Камелия е събрала малкото си багаж и е наела собствена квартира, където е дочакала раждането на детенцето си и се е справила сама-самичка с всичко!. Моята първа любима!
***
Корабчето се носеше сред светлината на вечността. Очите ни бяха пълни с отблясъците на залеза. Бяхме опиянени от шампанското. Сърцето ме болеше от толкова много красота. Край нас струеше розово, лилаво, оранжево, жълто. Чувствах необяснима тъга, че тези небесни цветове няма да се повторят никога вече. Чайки и гларуси прелитаха с писъци през вулкана на залеза…
- Ех, да можех да нарисувам този залез с бои върху платното…и теб…Толкова много при-личаш на моята Камелия…Залезът е чудесно време за снимане.- каза Художникът и ми нап-рави отново няколко снимки, без да ме пита. Аз, обаче не му се разсърдих.
- И какво се случи после – попитах с безкрайно любопитство.
- Какво ли? Ето какво: Мистериозното появяване на Камелия ме хвърли в смут и ме обърка. Мислех си, че тя все пак има нужда от мен. Беше ми разказала най-съкровените тайни на своя живот, които със сигурност на никого не беше разказвала. Аз също почувствах нужда от нея. Чувствах, че душата ми я обича, че никога не бях преставал да я обичам и несъзнателно във всяка срещната жена през изминалите години бях търсил нейните черти…Исках да избягам от тези чувства, да изрежа като хирург от душата си това възраждащо се увлечение…но аз тепърва щях да се препъвам и падам в собствената си душевна бездна, да бродя в огромната пещера на чувствата си и да размишлявам. Беше толкова тихо, че чувах само нейното и моето дишане. Случилото се внесе смутно объркване в моите представи за минало, бъдеще и настояще. В този момент не можех да определя какво беше истинско им измерение. Беше вече тъмна нощ. Стояхме прегърнати на верандата и наблюдавахме появата на нашата дълго очаквана Изгряваща звезда. Всичко беше за кратко: като фоерверк. На сутринта Камелия си тръгна. Трябваше да се върне в София при своето дете…Ето виж портрета, който и нарисувах. Прилича на цвете! Погледни само тези устни, брадичката, носът, къдриците на тила, красиво вдигната и коса…Има ли по прелестно създание от нея? Не! Ня-ма!...Ще копнея за нея до сетния си земен дъх…
***
Корабчето се плъзгаше по тихото вечерно море. Бях омаяна от залеза на слънцето, което заспиваше сред риби, рапани и бездумие. Чувствах как хлад и мека топлина обливат крехкото ми тяло. Слушах разказа на Художника и преживявах неговата история. В далечината се виждаше брега и Варна. Вълните нежно ни носеха над морската шир, същите тези вълни, които можеха да бъдат повече от жестоки и безмилостни в друго време. В този момент мислех за копнежите на моя спътник и за това жалко човечество, което се беше самозабравило в своята ненаситна страст да консумира всичко: храна, страсти, удоволствия, забавления и секс. Тази нищожна прашинка във Вселената наречена „гордо човечество“, съсипвано от болести, зарази, корона-вирус, затрупано от боклуци, разтърсено от земетресения, неукротимо в своята алчност и лудост! Всички тези безразсъдни и жалки същества наречени хора, които бяха така разюздани, така суетни и свадливи, които на пук на всички морални закони се разпарчатосваха и разчленяваха в името на своето оцеляване. Какво общо имаха те с Вселената, която беше безкрайна…Какво беше всичко това? Само едно полудяло човечество!
Аз, обаче за деветдесет минути в морето прозрях тайната на битието: „Човек има нужда само от любов и от една изгряваща звезда!“

© Венеция Павлова Маркова