С кръвясали очи
вечерното небе ме гледа изпод вежди.
И потъмнява заедно с деня
и настроението притъпено.
И като в нереален сън
препуска в унес облачният кон
сякаш вечно ще го има.
Дърветата прибират
от залеза окървавените си сенки,
самите те с червени рани на челата.
А в ниското на пук на всичко,
макар окървавена,
тече реката на живота
без да знае накъде изтича
и в какво ще се прелее.