автор: zinka

Пак ти пиша онова писмо,
дето няма край, нито начало,
дето сякаш пише се само
като облаче, запалено от залез,

като птичи неочакван вик,
изненадал утрото мъгливо,
като любовта ми в онзи миг
съхранил надежда за взаимност.

Пиша ти и се роят слова
леки като въздух над руини,
тежки като древна планина,
скътала в недрата си рубини.

Знам че няма как да прочетеш...
И да прочетеш – не ще усетиш
зад сърцето оковано в скреж
топлото на любовта как свети.

Пиша ти..., но пада сивкав мрак
и заспиват всички цветни гами.
Недописано остава пак
вечното писмо на любовта ми.