автор: lubara

Бяхме студенти. Eдно лято след изпитите гледахме лятната олимпиада. Вече се бяхме наситили на спортните изяви, в частност аз на гимнастичката Нели Ким. И решихме, време е за море.
С Митьо Влаев пристигнахме първи в Приморско. Намерихме си едно копторче в центъра на селото, но бяхме доволни от хубавия двор с асмата. Там късно вечер пушехме последните цигари и гадаехме по звездите на другия ден дали времето ще става за плаж. След нас дойдоха Косьо и Галя, вече женени. Те се устроиха в една почивна станция, лукс за студенти по онова време. Галя бе спортна натура, Косьо обещаващ архитект. Аз и Митко учехме в Строителния институт. Дойдоха Климбо и Весела, също бъдещи инженери. С тях бе и Иванка, сестрата на Весeто. И накрая за цвят с нас беше Елена, бъдещо светило на стоматологичната помощ.
Някъде към третия ден Ели ни каза, нещо липсва в компанията, извикала съм колежката си Стела от Търново. Нали ще я посрещнем както трябва, нищо че всичките сме софиянци. Да види, че нито сме страшни, нито надути дори.
Така един следобяд в капанчето, което бяхме кръстили ”Пет без пет” и където си пиехме първата малка водка за деня, цялата група чакахме Стела. Още не бяхме си изпили питието и при нас седна момиче с дънкова пола, черна дълга коса и впечатляващи големи сини очи. Това беше тя, Стела. Толкова бяло лице и нежни ръце, мълчалива и вглъбена в себе си, така съм я запомнил от онзи летен ден.
Няколко дни времето бе чудно. С Митко плувахме редовно от Северния плаж до резиденция ” Перла” . Наистина красива тогава с архитектурата си. Останалата тумба ни следваше по брега. Аз бях издействал купони за храна в един стол, изреждахме се всички без младото семейство да се храним с тях. Как ставаше тая работа, много ни беше забавно.
Но след това времето трайно се развали. По цял ден играехме на барбут, бридж и всякакви други игри на карти и зарове. Вечер, разбира се, бяхме първи на дансинга из кръчмите. Хитът бе песента ”Чарли Чаплин и морето”. И така дойде края на почивката. Разпиляхме се, Стела си замина почти бяла за Търново.
След две- три седмици в началото на септември ми се обади Косьо. ”Любо, отиди в ресторанта на хотел ” Хемус” и запази шест места. Стела ще ни черпи, има рожден ден.” С Митко Влаев доста се чудехме, това момиче с какво го бяхме превзели, че да ни води на ресторант. Явно умее да се отблагодарява за вниманието, което сме му отдали на морето.
До декември излизахме заедно шестимата, на кино или само на разходка. Студентския празник Косьо предложи да отпразнуваме в Копривщица при негов близък роднина. Ерген, много готин и гостоприемен, така го описа. Подготовката за този осми декември беше сериозна. Момичетата купиха пържоли за цяла рота, ние прекалихме с покупката на бутилки водка. Но нали е празник.
Копривщица ни прие със спокойствието си и чистия въздух, със самобитната си възрожденска атмосфера. Още първата вечер бутилките с водка бяха скрити от Галя и Ели, но ние бързо разкрихме тайното им скривалище. После хапване, танци до зори. Косьо така се развесели, че падна в чиниите с руската салата. Смяхме се много. Но посред нощ цигарите свършиха. Аз излязох да купя от някъде, с мен дойде на малко въздух и Стела. И както пушехме на една пейка от новата доставка, аз я прегърнах и под копривщенската луна целунах.
Останалото, както се казва е история. На другото лято в Созопол пак бяхме същата компания. Една вечер със Стела до късно стояхме под звездите. И на другия ден казахме на групата: Довечера в механа ” Созопол” ще черпим. Беше 20 август, точно една година от срещата ни в ” Пет без пет”. Просто съвпадение.
Много морета се изнизаха от тогава. Созопол все още пази нашите спомени.
И ако някой запита кога е станало всичко това, аз ще му отговоря така:
„Какво значение има, щом жена ми за мен ще си остане завинаги млада, както онова момиче с черната коса и големите сини очи.”

16.07.2008
Любомир Николов