автор: YOTOVAVA

Щурче в ухото на луната
изронва тихички брътвежи
и тънки бримчици премята
паякът в сребристи мрежи.

И капе от брезите злато,
звънти в зелените ми шепи,
защото вън е още лято
и гали топлият му шепот.

От взрив на дъхави въздишки
дъгата се напудря цяла.
Каквото имах и обичах,
отдавна се е разпиляло.

Което казах – но не чухте,
изгубва важния си смисъл.
И с облачета – бели букви,
денят на изток се разписва.

И нямам време да се чудя
защо и за какво живея.
В росата с блясък изумруден
иглики шипнали се смеят.

Ехти гората от озона,
сред който тишината плува.
Любов какво е, още помня.
И не дойдох да се сбогувам.