автор: pastirka

Питате ме в кое ресторантско меню можете да намерите пилешка супа от крилца ли? Готвачът е с мангъровска шапка, вярва в здравословното хранене и препоръчва пиенето на много течности. А, да не забравя - и редовно отваряне на прозореца за проветряване. Твърди, че помагало на мозъка да диша!
Аз не го послушах. Не изядох докрай мамината пилешка супа, този път сготвена само с крилца, че да хвръкне някъде надалече проклетия ковид от мен. (А как обожавам тази мамина вкусотия още от дете!) Усетих, че в гърлото ми заседна някакво малко раздробено кокалче от крилцето мангъровско, не разбрало, че с това ще съсипе експлоатационните качества на телевизионните му речи.
И ето ме - на... Вместо да си лежа у дома на широката спалня, ме стовариха посреднощ на едно походно легло в коридора на ковид отделението. Покрай мен прелитат непознати извънземни, та се чудя на кой свят съм. Може и от треската да е - яко ме тресе... На гърдите ми някой е сложил една торба цимент, сигурно, за да ме застопори до плочките на стената. Не знае ли, че дори ръката не мога да си вдигна? Системата е успокоила капковото си нападение и ме е подкарало на сън. Три нощи подред не съм спала. Но ме е страх, че ме дебне онзи - безкрайният сън - и сега тези космонавти покрай мен може би ще ме подготвят за излитането. Много народ заминава всеки ден към звездите. Не че съм следила непрекъснато таблиците с подскачащи нагоре цифри. Казах ви вече, че бях от хората, които вярваха в чудодейната сила на препоръчаната от доцента пилешка супа. А за ваксина не дамах и дума да ми издумат. Но сега ме е страх... Малки са ми дечицата, рано ми е да ставам астронавт! Некролозите, разлепени по входовете покрай нас направиха очите на страха ми още по-големи. Изпратихме баба Милкана от входа вдясно. И лудото Ленче изпратихме, дето все по пазарите ходеше. Без маска като мен... Но не ми е до тях сега. Мога да пожелая само лек път на душите им, друго не съм в състояние да сторя.
- А в състояние ли сте, като ви подкрепя саниталката, да се преместите в осма стая - там се освободи преждевременно едно легло? - задава ми въпрос зад стените на скафандъра си един глас, който така е деформиран, че трудно може да се разбере на мъж или на жена е. Само очите - уморени от натрупаното безсъние, ми подсказват с извитите си мигли своята кукленска принадлежност.
"Осма стая, галактическо число!" Това моя мисъл ли беше или някой ми я подшушна? Свличам се с тежестта на две торби цимент в краката на нисичката санитарка и тя е принудена да потърси помощ от един доброволец, за да ме принесат до леглото. В стаята сме четири. Я виж ти, можела съм и на прага на изтощението да броя! Не напразно съм дъщеря на учител по математика. Тихо е и се учудвам колко безшумна е центрофугата на болестта. Тежестта на гърдите ми не е намаляла, само дето правя неуспешни опити да свикна с нея. Замаяна съм и не мога да се зарадвам дори на това, че лежа в нормално легло. Ако въобще може да се нарече така, щом през няколко дни на него умира следващият, повярвал в лечебната пилешка супа на доцентчето и приел, че дегизацията му зад маската ще отива повече на един престъпник.
Влизат на визитация. От къде намират сили да бъдат толкова вниматетни при това нечовешко натоварване - не знам.
- Ремдесивирът свърши, но до обяд очакваме новите опаковки! - докладва стегнато старшата сестра.
- При тези пациенти първата седмица от лечението е изпусната и на тях няма да е нужен. Следете сатурацията им и продължавайте да ги включвате към апаратурата за кислородна терапия! - нарежда ѝ лекарката и двете излизат.
Жената от съседното легло, опитала да задържи кашлицата си, докато те са тук, вече е почервеняла и не може да си вземе дъх... Санитарката само открехва вратата да види какво се случва и се затичва към манипулационната. В коридора се разнася тревожният ѝ глас:
- Сестра, бързо, че жената от второ легло на осма стая ще колабира!
Аз забивам поглед в тавана и си мисля за тези от телевизионния екран, които ни успокояват, че ситуацията е овладяна и че нищо не липсва на болниците. После затварям очи и си представям вкусната мамина супа, на коята, наивницата аз, възлагах толкова много чудодейни надежди. Вече в просъница, виждам и лицето на титулования медик, тръгнал да лекува с чайчета и с пилешки бульон малкити ни птичи мозъци. Радвам се, че не доизядох пустото последно крилце в чинията си. Защото то с един замах можеше не да ме излекува, а прекомерната ми вяра в него да направи така, че да отлетя без време на оня свят.
Запази ме, Боже, и дай сили на всички болни да оздравеят!