автор: YOTOVAVA

Елей в кандилцето ми сипва
съсухреният слънчоглед
и залезът търкулва питка –
намазана с масло и мед,
и с жар засипва пиростия,
ръждясвала почти от век,
тя грейва – златна гиздосия
в короната на бухнал клек
подплашени ята светулки
взривяват тъмното с искри
и месец, шапчица нахлупил,
над празните селца виси,
търкаля нейде из Всемира
бодливата си звездна тел
и нивичките парцелира –
едно назад и две напред.
Танцува лятото – прощално...
Да мога – прошка ще му дам,
че в мен гостува – нелегално
и с много обич, с много плам
написа – с огнено мастило,
сонетите на есента,
ту в ранна доба подранило,
ту закъснявало – по здрач,
а после – като скитник волен
нарами дрипавия сак,
прецапа бързо хоризонта,
подпали близката гора.
И ме остави – да го чакам
зад хълма да се появи.
Любов ли е, когато някой
покоя ти е присвоил?