автор: andromen

Дуварите на делника – все тъй високи...
Напразно се протягам, с немощното тяло на духа.
А в мислите си още съм Човека на Витрувий,
ръце размахал в опити от себе си да излетя.
Напрягам вените на сетни сетива,
ала не виждам по небето Нещото,
което нощем пречи ми овцете да броя
и да сънувам празничните си одежди.
Готов съм да събирам сламките, дори
в сезоните оглозгани от жар, когато
тревата на желанието като свещ ще прегори
и ще зимувам в куковото лято.
Но трябва да погледна над зида, хралупа да намеря –
убежище за бъдното и за съмнения червиви.
Сено ще трупам в дупката на някоя химера,
докато пулса за последно в слепоочията отброи.
Навярно няма да достигна Тържеството, за което често,
обличах новите си стихове, за поколения и род,
пропуснал, че длъжник съм отколе на Отечеството,
да не говорим, че забравил съм за наема към Бог.