автор: YOTOVAVA

Косят стелките полудели
на август лудата трева.
Това, което ни разделя,
събира ли ни след това?

Благословен да е всемирът,
изсипан в облачния трюм.
Там често погледът ми спира
и тишината става друм.

И знам, че нявга ще си ида –
в пътеката от светлина
сред бликналите Персеиди,
далеч от майката Земя.

Какво след мене ще оставя –
не струва споменът петак.
Как цял живот вървиш изправен,
а се побираш в шепа прах?

И вятърът ще разпилява –
над къщи с непознат адрес,
причината да съм живяла,
мотива да ме няма днес.