автор: pastirka

Селското магазинче беше заключено. Дешка придърпа полата зад коенете си и
седна на близката пейка. Реши да изчака момичето да отвори. И без това днес за никъде не бързаше.
Дребничкото ѝ лице, станало още "по-морско" през лятото, беше забравило какво е да се усмихва. Труден и неравен е калдъръма на живота - мислеше си жената. Буташе с двете си ръце воденичното колело на дните, то се спираше пред нещо непреодолимо, а тя напрягаше цялата си сила, за да го прескочи. Или пък затъваше в лепкавата кал на тресавището, което за нея олицетворяваше една единствена дума - пари. Все не ѝ стигаха! Докато беше жив, баща ѝ я гълчеше, че няма един лев скътан настрани, че не умее да пести. А то, къде ти да заделя, като сама отглеждаше двете си деца. Дори за нормална храна не ѝ стигаше това, което получаваше като касиерка в кооперацията. Момичето ѝ все талия пазеше, но и момчето се застояваше вече пред пукнатото огледало и се чувстваше два пъти по-голямо, като гледаше наболия мъх по лицето си. Не му стигаше яденето, което го чакаше, когато закъснееше вечер, покрито с чинийка на кухненската маса, и затова често изяждаше и другото, заделено за сестра му. Тя обикновено си мълчеше, улеснена в пресмятането на калориите, но се случваше и да надигне глас сутринта. Очите на Дешка тогава се пълнеха със сълзи. Не искаше да им прави забележка, да не излезе, че брои хапките на децата си. Душата ѝ жадуваше всеки, който пожелае, да отвори малкия им хладилник, да си избере, като огладнее, нещо за хапване в него и да забрави, че дълго време е бил почти празен.
Стресна я гласът на магазинерката:
- Нели не съм закъсняла, како Дешке? Днес успях да тръгна пет минути по-рано от нас. Ако си дошла за евтиното кисело мляко, не получих преди обед стоката за деня.
- Отвори, момичето ми, нека да влезем вътре! - надигна се излязлата от унеса на
мислите си жена и прекрачи някак смутено прага на магазина.
- Е, кажи сега, какво да ти дам? - усмихна ѝ се широко магазинерката.
- Този път имам аз да ти давам! - отвърна ѝ Дешка, готова също да се усмихне, но побърза да скрие с ръка устата си, останала без преден зъб от няколко месеца насам.
- Нося ти тези два лева, които вчера си ми върнала вповече с рестото. То, знаеш, че аз все стотинките си броя в шепата... Много рядко се случва да пазаря с
двадесет лева, ти затова си се объркала, момичето ми!
Усмивката затрептя срамежливо на лицето ѝ, успя да разтвори стиснатите ѝ притеснителни устни, а един слънчев лъч от отсрещния прозорец замаскира с позлата тъмното беззъбо място в устата ѝ.
- И дойде чак от другия край на селото, само за да ми върнеш тази монета ли? -
момичето докосна новичката паричка, която проблесна като малко учудено пламъче.
- Ами... , аз и до лекарката мисля да прескоча, но първо реших на теб да се издължа, миличка! - озърна се с намерение вече да тръгва Дешка и посегна да отвори вратата.
- Я почакай! Вчера стрина Пеньовица ми остави десетина краставици. В повече ѝ били, а и тази година спряла да гледа зайци. Решила да ми ги донесе и да ги подарявам, на когото намеря за добре. Аз почти ги раздадох, но тук са ми останали две - явно, за теб са били!
Младата жена ги мушна в една синя найлонова торбичка и чевръсто ѝ ги подаде.
- Щом си рекра, а и подарък ми ги даваш - ще ги взема! И без това на дечурлигата правя само таратор с марули. Втора реколта са ми, пак си насадих, че краставиците изсъхнаха в тази суша.
Преди да излезе, развълнуваната жена се спъна в надигналото се в нея неудобство, но мисълта да изпълни мечтата си и да сложи истински таратор в най-голямата купа пред сина си я накара отново да се усмихне.