автор: Samanda

Случва ми се, заболи ме от тежка дума,
стискам силно устни, мълча притомена.
Иде ми с нещо лютичко и аз да отвърна,
но знам, ще пропадна в бездна бездънна.

По пътечка към сърцето на друг поемам,
отражението свое там да диря, да видя.
Как огледалото чуждо отразява лика ми?
Ту в сияние обгърнато, ту забулено в мъгла е.

Ако от думата тежка, чужда съм разгневена.
Гледа ме образ с опашка от душата ближна.
Ако се смиря, простя, небето за обич позова,
сияние в поглед на литнал ангел ме облива.

Как душата своя да превърна в дом за ангели?
Как да издигна зидове, възпиращи демони?
Злото е неизкоренимо, ала е необходимо.
Инак няма да ги има святостта и доброто.

Ако някой, някога незаслужено ви рани
с интрижка плитка, тъп номер ви скрои,
знайте, обич му липсва, Егото му линее.
Простете! Скоро светлинка ще съзрете.

А после, щом над горчилката излетите,
по-близо до Слънцето ще сте с две педи.
Духът – в тялото ви приземен – ще пърха.
Ято бели ангели на криле ще го въздигат.

Samanda