автор: mariq-desislava

Тъмнината държа
на допустимата дистанция -
за три часа на ден се спотайва
някъде из трапчинките
на вечно усмихнатото ми лице.
През цялото останало време
съм ведра хроника на обезсърчението.

Нищо не подсказва
за премръзналите пръсти
на депресията,
които ме галят
от двадесет и четири години насам,
(по официални диагностични данни).
Аз съм най-тъжното дете на 90-те.
По усмивката ми няма как да
разбереш.

И съм жива.
Това е най-големият
възможен парадокс.