автор: angar

В Кратунци е живял един Михал.

Веднъж, тъй както в кръчмата седял
и чашата в ръката си държал,
внезапно се облещил, побледнял,
от стола си се свлякъл и умрял.

Несправедлив е този божи свят -
един е беден, а пък друг – богат,
един умира стар, друг – още млад.
Ще боледува някой със години,
а друг от стола падне – и почине.

Бог да даде и ние някой ден
така внезапно, в кръчма, да умрем!

Ала какво е станало с Михал -
ковчега му във църквата са внесли,
опяли го, а после го изнесли
и натоварили в една каруца.
И като впрегнали една кобила куца,
потеглили към вечната му къща –
към там, отдето никой не се връща.

А тъкмо са излезли от селòто,
един човек се спрял пред опелòто.
Този човек бил селският зевзек.

- Къде го носите Михал? - казàл. -
Попитахте ли го поне – да знаем
от що така внезапно е умрял?

- Защо задаваш глупави въпроси –
не знаеш ли умрял къде се носи?
А от какво да е умрял не знаем,
а и самият той не знае даже.
Пък и да знае, няма как да каже!

- На вас той може да не ще да каже,
ала на мене няма да откаже.

И той, като се хванал за колата,
застанал на мъртвеца до главата,
и като си поел солук дълбоко,
запитал е, достатъчно високо:

- Михале, ти бе здрав,
бе мъж и половина -
кажи ни от какво така почина?
От кой грях трябва ние да се пазим,
та от такава смърт да се опазим?

И си отвърнал сам, с преправен глас:

- Умрях, че без мезе пих вино аз!
Не трябва никой без мезе да пие,
че може като мен да се затрие!

И оттогаз в Кратунци всеки знае -
неотменим закон за нас това е:
че вино без мезе не се сервира!

Че който пие без мезе, умира!