автор: Kutsulan

Защо всички като че тичат към него, с такива странни изражения на лицата? И защо се движат толкова бавно, почти незабележимо? Като на много-много забавен кадър.
Такива едни изкривени лица, разтегнати и замръзнали в различни гримаси, с опулени очи. Направо са смешни. И ръкомахат. Ама че лумпени. Винаги си е мислел, че един ден хората около него ще изперкат тотално. Всички накуп. В реда на шегата, разбира се. Не беше и предполагал, че наистина ще се случи и че ще го види с очите си. А! Очите. Абе те май и неговите са като вкаменени. Гледат само в една посока. Не, не са съвсем неподвижни. Но май и те се движат бавно-бавно, почти неусетно, като оцъклените зъркели на перковците срещу него. “Да не съм се чалнал и аз бе?!” - си каза, почти с лека паника, на ум. Пак се опита да ги развърти. Получи се. Не съвсем, но все пак по-добре от първия път. Като че ли всичко е в реда на нещата. Почти. Леко му бягаше фокусирането. Двете предпоследни бири май му дойдоха множко. От утре е на режим.
Нещо не е наред. Нещо друго. Освен психарите около него. Най-накрая чатна. Целият пейзаж беше под някакъв странен ъгъл. Значи не само хората, ами целият свят се е побъркал. То друго можеше ли и да се очаква. Над него висеше една замръзнала в полу-размах птичка. Незабележимо бавно, като че ли направени от втвърдена гума, се движеха крилата й, свиваха се, прибираха се към тялото. Поне тя беше там, където й е мястото - горе, във въздуха. Значи горе е горе. Всичко останало се е килнало, като огромна каруца в канавка. Пълна лудница. И как въобще онази жена може да стои толкова дълго изцяло във въздуха, без да докосва земята. Глупав въпрос. И тя е застинала - почти де - като всички останали. Явно бяга. Към него? Зейнала като чавка и тя, като че ли вика нещо. На него ли вика? То може ли да се разбере какво точно прави. Интересно, дали ще продължи да бяга направо, или - така както всичко е наопаки обърнато - ще падне, много бавно разбира се, надолу. Това надолу, което е обратно на онова горе. Не, чакай… Съвсем се обърка в разсъжденията си. Май-май, те и те са се вкочанили нещо. Бавно му се точат мислите. Като стадо преяли охлюви на следобедна разходка на слънце след пролетен дъжд. И всичките в различни посоки. От утре е на режим.
Малко настрани (това дясно ли се пада?) от увисналата във въздуха бягаща жена, недалеч назад в перспектива, забеляза двама тийнейджъри, ухилени като пачи, да гледат в екраните на телефоните си. Стояха с глави един до друг точно като две тикви, изрязани за Вси Светии, и нещо се дзвереха в екраните с вкаменените си дивашки усмивки. Бе тия да не снимат случайно с телефоните си бе? Като че ли са насочени към него. Него ли снимат? Слушай… Някой да не си прави някаква дебела шега с него? Да не играе главната роля в някакъв знаменит майтап, който го излъчват на живо по телевизията? Такива глупави шоута и програми - бол. И в тях един куп шашардисани ненормалници често викат и зяпат като чалнати по посока на някакъв случайно избран нещастник в центъра на събитието, а нищо неподозиращите минувачи снимат зрелището с телефоните си, докато зад екраните малоумната публика на рояци се търкаля по пода, превивайки се от смях. Там много често коронните сцени ги дават на забавено, за по-голям ефект и за да дадат повече време за търкаляне по пода. Взели са го на кодош, значи. Да, ама не. Пак нещо не му се връзва. Забавените сцени са по телевизията. А той не е пред телевизора. Май. Всъщност къде е той?
Крилцата на птичката над него съвсееем лекичко се бяха посвили още малко. Изведнъж се почувства много отпаднал, изморен от всичката тази лудница. Толкова отпаднал, че направо не си усещаше главата. Беше като в безтегловност. Цялата тази патардия полека-лека взе да му идва до гуша. Май че е време да остави всичко и да си ходи. Другите да продължават да му теглят, снимат, бягат, крещят, колкото си искат. Време е да си вдигне чукалата и да си почине от всичките тези глупости. Опааа… И таз добра! Освен очите, които и тях едвам ги движеше, ако въобще от умората вече и това не си въобразяваше, че може да прави, той като че ли друго въобще не можеше да помръдне. Ама хич. “Ужас! Аз да не съм и аз като един от тези препарирани клоуни?! Тоест, и те са като мен. Така де… Има някакъв мисловен процес, но иначе времето за всички ни е де факто почти спряло.” - Някаква странна паника започна да го обзема. Бавно, много бавно. Като че ли беше скочил в ледено езеро със същата тази необяснимо бавна скорост. Изтръпна. Или поне така си помисли, че се почувства. Отвътре. То отвън и без това нищо не усещаше. Тия сеирджии наоколо, дали и те нищо не усещаха? Какво ли си мислят и те в този момент?
Желанието да му тегли една дебела и да си ходи, което преди малко беше по-скоро едно мъгляво петно далече на фона на всичките онези разпълзяли се охлюви, сега взе постепенно да се избистря и, като че да взима превес. Чакай малко! Какви са тези глупости? Къде е тръгнал да си ходи? И къде да ходи? Кой ще вземе дъщеричката му от детската градина? Жена му не може, в командировка е и се връща чак вдругиден. Ако закъснее, лелките пак ще се размрънкат, като харпии ще го гледат, че пак неговото дете последно го взимат. А и утре беше й обещал да я вземе да се разходят до магазина и заедно да напазаруват и да сготвят нещо вкусно, че мама като се върне изморена, още повече да им се зарадва. И сладолед й беше обещал.
Каква каша, напълно неразбираема при това. Усещането за безтегловност ставаше все по-отчетливо. Той да не е увиснал във въздуха, подобно на онази шантава спринтьорка? Тя вече почти докосваше с един крак земята. Кой, ако е с всичкия си, би бягал така като изогламав на такива високи токчета? Хубаво, тя бяга. А той какво прави? И дали тя също виждаше всичко преобърнато? Ами двете тикви там?
Крилата се бяха съвсем свили, почти плътно прилепнали към тялото на птичката. Изглеждаше сякаш не летеше, а спокойно стоеше, кацнала на невидимо клонче. Сякаш беше спряла за момент да си почине преди да поеме пак по своя път. И той се чувстваше изморен. Много. Трябва да си почине. Да спре и той да маха с криле и да подремне. Време е за отдих. Сякаш някой беше изсмукал с гигантска прахосмукачка всичките му жизнени сили и сокове. “А, ами ако… ? Стига бе… ?!” - Ледената милувка на езерото ставаше все по-осезаема. Затова ли всичко и всички се движеха толкова бавно? Защото не са им останали никакви сили? Защото някой е опрахосмучил жизнената енергия на целия свят около него и, докато е чистил, е преобърнал всичко наопаки и после не го е върнал на мястото му? Е, по-глупав охлюв, така де - мисъл, не можеше и да има! Трябва му почивка. И то сега, в този момент. Пък да става каквото ще. “Уффф… Ама как бе? Жената, сладоледа, детската градина…”
С много усилия - или поне си мислеше, че полага много усилия - се опита да помръдне. Нещо. Каквото и да е. Само и само да не стои тук като сух пън. Като че ли взе да се получава. Това май е неговата ръка. Да, тя е. Опита се да извърти очи още малко. Видя езерото. Беше тъмно червено. То бавно растеше. Обгръщаше го все повече и повече. “Ама че сюрреализъм! Скочил съм в ледено езеро? Червено? По средата на улицата?!” - С крайчеца на полезрението зафиксира нещо голямо. Преобърнато. “Естествено.” - Напрегна се малко и като че ли разпозна колата си.
Всичките тези непознати лица вторачени в него, замръзнали в уплаха и ужас…
Охлювите запълзяха като светкавици от и на всички страни. Изведнъж се заковаха на място и обърнаха по две очи към него. И се изпариха в нищото. Както и всичко около него. Високите токчета, ухилените тикви, отпочиващата птичка, ръкомахащите оцъклени чучела. Ей така, просто си отидоха. Разбра. Време е.