Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 469
ХуЛитери: 2
Всичко: 471

Онлайн сега:
:: mitkoeapostolov
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2021 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТунелът
раздел: Хумор и сатира
автор: Kutsulan

- Добро утро! - усмихна се майка ми.
- Ммбртру...
Тъкмо се бях изсулил от кревата и, както винаги ставаше напоследък, късният полет от предната вечер не беше много съгласен с утрото, а още по-малко и с идеята, че то въобще можеше да бъде нещо добро. Направих спартански опит да фокусирам. Едното око отказа да се отвори, другото виждаше на пулсиращи лилави петна. Включих автопилота и започнах да проучвам къде какво и що. Ведрото току-що запарен билков чай вече ме чакаше на печката. Буркан домашен мед. Кутията за хляб зееше в приветствен екстаз полуоткрехната насреща ми, любимият ми суджук срамежливо се криеше зад суматохата от манджи и продукти в хладилника. Пак съм си на гости у дома.
След като водата в банята със злобно задоволство накара едното око да се ококори като гладна кокошка пред червейче, а другото да престане да си играе на дискотека рано сутрин, автопилотът се отключи, реалността наоколо се поизбистри и в нея масата със закуската в кухнята зае централно място. Наместих се удобно и се започна.
С течение на времето бях осъзнал през годините, че за постигане на добри резултати в която и да е по-сериозна област в живота, трябват солидни дози усърдие и постоянство. Няма преки пътища. Понякога късметът е на наша страна, но и тогава доста често щастливите обстоятелства са и те резултат от много, и понякога наглед като че съвсем незначими, целенасочени постъпки от наша страна. Усърдие, постоянство, целенасоченост. В настоящия момент, реалният резултат от многогодишно прилагане на този привидно абстрактен принцип, без щадене на никакви усилия и време по пътя към успеха, означаваше веднага след закуска с маршова стъпка и с приповдигнато настроение към банята по голяма нужда. Никога не съм обичал да оставям важните дела за после. А пък и хубаво е да се гмурне човек в бързеите на новия ден с олекотена душа.
Да, ама не. Има ги и тези моменти за съжаление, когато, без значение от положените усилия, провидението може да изиграе лоша шега и да провали всички планове. Имаше едно слабо място в цялата ми буквално до болка и кръв отработена стратегия и това беше, че след ползотворна и добре свършена работа по принцип се ми се искаше веднага да взема душ. От малки ни зомбират до немай си, включително и по Макаренко, че трябва да си мием ръцете, че трябва да си мием зъбите, очите, лицето... А за задниците никой и дума не обелва. Един вид, оставили сме ги на заден план. За това, че са отзад ли? Това според мен си е отявлена дискриминация - да се омаловажава нещо по чисто географски признак.
След героичното опустошение на де що имаше вкусотии по масата, станах и отидох до мивката. Нямаше вода. Само изпълнено с безизходна циничност пусто гърголене в тръбите. Заплануваният параден марш беше на секундата отменен и вместо него започна унило и безцелно тътрене на нозе. И мисълта ми, осъзнавайки поражението, и тя се тътреше в обречени безцелни опити да измъдри план Б. Не можа. Ясно, ще чакаме. Трябва да се гледа философски на нещата. В такива моменти провидението просто показва, че има изключения от правилото и те, като правило, само потвърждават съществуването на това правило. Има учени, които цял живот се опитват да намерят добре формулирано изключение от правилото, което само би затвърдило принципите на тяхната гениална обща теория. И се радват като се натъкнат на такова изключение. И аз се радвам за тях и техните изключения. Но в момента хич не изпитвах еуфорията на гений, чиято теория току-що е блеснала като мълния на фона на буреносно небе. В моя случай облаците бяха бая тежки и черни и нищо не проблясваше. Имах чувството, че те сякаш ме гледаха вторачено с техните още по-тежки и още по-тъмни невидими буреносни очи, казвайки ми “Е няма да я бъде твоята. Днес не ти върви и ние ще се погрижим така и да си остане.”
И как точно сега бе, к’во пак е станало, нали до преди малко вода имаше? Мистерията около този проблем се избистри обаче много скоро. На входната врата се звънна и, задъхана, съседката от третия етаж започна да обяснява хаотично нещо на майка ми отвън. Накратко: течало й в кухнята отгоре, съседът над нея го няма и тя отключила водата от някакъв кран в мазето.
Облякох се и излязох отвън пред входа да погледна. Да, мазилката от външната страна на кухнята беше малко прогизнала. Малко. Значи езерцето у съседите не е чак толкоз голямо. Дойде и съседката от последния етаж. С погледа на врял и кипял разбирач, спокойно изкоментира нещо. До преди няколко месеца всяка капчица дъжд имаше безплатен ВИП вход в тенджерите и кофите, прецизно разположени по пода на нейната квартира. И така няколко месеца, докато се натаманят съседите да платят задружно ремонта на покрива. Хубаво е в сюблимни моменти да имаш до себе си ерудиран по въпроса човек.
От входа изскочи съседката, която отскоро вече беше горд собственик на частно езеро в дома си. Не можела да се свърже с човека над нея. Не вдигал слушалката. И естествено никой никъде нямаше записани контактите на негови роднини. Паниката с ехидна усмивка неусетно и изведнъж напомни за присъствието си. Давай да влизаме в мазето и да видим кое и как, барем успеем изолираме проблема и да пуснем вода поне в баните. Баните. Да, този план ми хареса. Дали не ми стори, че нещо проблесна измежду навъсените облаци? Имаше план, давай да действаме!
Тъкмо да слезем по стълбите в мазето и от асансьора изскочи една нисичка чевръста, леко трътлеста дама, олицетворение от плът и кръв на самата онази паника. Не знаех, че паниката си боядисва косата руса. Хм...
- Шо ня’а вода бе? К’во пак е станАло? Тръба ли се е спукала? - успя да изстреля на един дъх, подскачайки по стъпалата.
- Така и така... третия етаж се е превърнал в рибарник... на четвъртия никой не отговаря... Крановете в мазето... Но ние имаме план... - гордо, надпреварвайки се, изтръбихме един през друг аз и стреляният заек от последния етаж.
- Еее, как така бе, аз трябва да изляза. То баш днес ли? Имам рожден ден и в офиса ще има парти. До час и половина трябва да съм там. Трябва да се изкъпя. Ужас! Точно днес ли...
- Ауу, иии... ам’че, а честит рожден ден!
- Благодаря, благодаря. Давайте да гледаме, каквото ще гледаме там.
Отворихме врата на мазето и слязохме по стълбите в прашния тъмен коридор. Те надясно, аз хванах лявото крило. Точно пред мен, на централно място в началото на коридора, лежеше на пода една избушена врата. По средата й удобно се беше проснала, разкекерчена в поза тип “Музата на Пикасо”, една умряла мишка. Над нея поизтъркана и поочупена жълтеникава табелка с черен надпис гласеше “Катедра по Епидемиология”. Амин. Мишката е стигнала края на тунела, вече не бърза за никъде. Катедрата - мишките я яли.
Мазето, най-обикновен прашен и мрачен бетонен лабиринт от 80-те, който през последните години беше станал любим спа-комплекс за отдих от закрит тип на рояци бълхи, си беше все същото. Както го помнех от време оно. Добре, че бях с панталон, че иначе пак щях да се дърлям и тръскам от малка черна гад до довечера. Точно пред нашето мазе, скатаващо се в края на лабиринта, инатливо непозволяваща на вратата да се отваря напълно, минаваше една дебела тръба. Ръждясал водомер и огромен кран разчупваха пейзажа със своето загадъчно присъствие. Помнех, че май това беше главния кран, но и през ум не ми мина, че е възможно точно него да са отключили. По-скоро някой друг ще да е. Пък и ръчката беше така автентично ръждясала, не вярвах някой да има силите въобще да я помести без да я откърти, или без тръбата да се разпадне. Изобщо не си и направих усилието да погледна дали е отворена, или затворена.
Мръднах към другото крило. Там по тавана минаваха тръби. Нови, от певеце. И на всяка имаше по един кран. Нова надежда. Само дето никой и хабер си нямаше коя тръба ни трябва. Излязохме да обсъдим на свеж въздух. Асансьорната врата изскрибуца и на сцената бавно се появи една възрастна жена. Лицето й беше озадачено и леко огрижено.
- Добър ден. Как, какво... ?
- Езерото, мазилката, ... и т.н.
- Е точно събота ли?! Когато всичките деца са тук? С какво да им сготвя сега? Да не говорим, че и за друго им трябва. То и те деца са си. Ех, Божкеее...
Бизнес дамата изпускаше пара като чайник. И точно така и пищеше.
- Партито, душа... в офиса ще ме чакат... Никой ли наистина няма никакъв контакт с роднините на съседа от четвъртия? А самият той къде е? Някой знае ли?
Не. Никой нищо нямаше, никой нищо не знаеше. Тишина. Изведнъж чайникът изсвири:
- Обаждам се на сина си да дойде. Той ги знае тук тръбите.
- Аха. Той къде е?
- На другия край на града. След час някъде ще дойде.
Природата в мен вече яко напираше. Тенджерата под налягане свистеше отвсякъде. Дано да не се взриви в неподходящия момент. Цял час! Мирогледът ми бавно, почти неусетно, но сигурно започваше да придобива формата на тунел. Казват, че в края на тунела имало светлина. В края на моя тунел имаше една осветена тоалетна чиния от чист кристал с душ до нея.
Отнякъде, като сянка на зомби, изплува, облечена в черно, още една съседка. Беше се друснала и търкаляла от доста високо из деретата на живота. Две дъщери, само един Господ ги знае де са и що са, някъде в чужбинско. Сега живееше сама. Стигнала дъното на урвата, сега беше една самотна сянка в дълбок и усоен пущинак. Какво ли имаше в края на нейния тунел. Какво ли виждаха там двете й оградени с плътни черни кръгове, по един за всяка дъщеря, очи? Въобще имаше ли тунел? Без да продума ни дума, огледа суматохата и се плъзна бавно по стълбите нагоре към асансьора. Бррр...
- Абе дай да слезем и да видим кое и как, може пък да успеем да го измислим. Ще въртим ръчките, ще гледаме къде има вода, къде няма. Все ще го измъдрим.
Речено, сторено. Гледахме. Обсъждахме. Светехме с фенерчета. Излизахме. Слизахме. Намерихме и други едни певеце тръби в едно друго крило на бетонния лабиринт. Объркването, с щастлив ентусиазъм, се качи на следващото ниво. Пак излизахме. Пак слизахме долу. Хора идваха и си отиваха. Дори паниката, като че и тя се беше кротнала объркана някъде, несигурна да напомни ли за себе си. А може би просто се беше изгубила някъде из лабиринта и сега беснееше сама в някой тъмен ъгъл. А ние, некъпаните обитатели от входа, продължавахме да кръстосваме из бетонните тунели в заблудени опити да намерим каквото и да търсехме там из тях. Дали всички търсехме едно и също, или всеки подсъзнателно се опитваше да стигне края на своя тунел, стремейки се към това, което той или тя виждаше там? Напълно игнорирали вече рояците бълхи, се щурахме като изогламави и неуморно тъпчехме по прашния под. При всяка стъпка върху нея, врата изтропваше, а мишката весело подскачаше. И постоянно се усмихваше. С една такава озъбена, почти като в екстаз в унисон с възбудата наоколо, усмивка. Един от най-активните участници в тази лудница. Хубаво е човек да има весела компания в трудни моменти.
След известно време обаче ентусиазмът започна намалява. Колкото и да въртяхме крановете, в каквато и комбинация да ги поставяхме, никъде нямаше вода. Ни в кухните, ни в баните. Нищо.
Дочухме малка суматоха горе на входа. Момчето на кипящия чайник най-сетне дойде.
- Дай бе, дай да видим сега. Ей го де, ето тези тръби и тези кранове. Ето това е за студената вода, тези двете са за топлия контур - едната извежда нагоре, другата връща водата в отоплителната система... Другите тръби в онова крило са за двустайните. Щом само в тристайните тече, само тези тук ги затваряме. Двустайните спокойно могат да си ползват водата.
Облекчение. Поне сред половината от участниците в драматичната акция.
- Уф, божке, дай да ида да сготвя на децата. И да пооправя това-онова.
Да ама не - пак никъде нямаше вода. Ъ? Започна се едно поголовно и мълчаливо чесане по главите. Изотнякъде изплува гласът на езерната фея:
- Аз съм спряла водата от главния кран.
- Ъ? К’во? Де тва бе? К’ъф кран? ...
Оцъклих се. Даже моята тенджера под налягане, като че хлъцна от сащисването и поотпусна малко.
- Ами да идем да видим, може ли?
- Вие какъв сте по професия? Да знам какво и как да ви обясня.
За какво й е професията ми? За да врътнеш един кран, диплома ли вече искат? Хм, не знаех...
- Физик съм...
- А, добре. Идеално. Значи ще разберете.
Мхъ? И тунелът се изпари, заедно с него и кристалният кенеф, и налягането съвсем изчезна. Хубаво, щом казва, значи имам капацитета да разбера. Нищо не разбирам. Тръгнахме из лабиринта и стигнахме до ръждясалия водомер. Ъ... ъмм?!
- Това е главния кран.
- Знам.
- Ето, сега е затворен.
Ха!? Значи тръбата не се разпада при завъртане на ръчката. И кранът си работи. Интересно... За това ли нито един от експериментите ни с тръбите от последния половин-един час не даде резултат? Е, не можа ли да кажеш по-рано, ма... , че да не тичаме и въртим кранове по тръбите като взвод неориентирани новобранци?!
- Ето, сега е отворен.
Дали да не й шибна една? Или само да й изброя няколкото епитета, които се надбягваха в главата ми като глутница хрътки, преследващи ранено животно?
- Въобще не ми мина през акъла, че този кран може още да работи. Ясно.
През зъбите, или да пусна хрътките? И все пак... Реагирала е на първата мисъл проблеснала в главата й. Радикална ситуация, изискваща радикално и на момента решение. През цялото това време, от всички ни тя все пак най-отчаяно май се беше стремяла към края на своя тунел, където със сигурност я е чакала една вече къде-къде подсушена, но подсмърчаща от плесен и влага в подпухналите мебели, кухня, жално хлипаща за скъп ремонт. В такива случаи е хубаво да се заеме една малко по-алтруистична позиция към заобикалящия ни свят. И хора. Важното е от сляп егоизъм и раздиращи същността ни изотвътре - в моя случай и изотзад - силни емоции, да не забравяме за другите, да не пренебрегваме и омаловажаваме техните виждания. Горд съм със себе си. Че не й отпрах един тукат. А хрътките така и щяха да си поджафкат и да отминат. Ама какъв идиот съм и аз!? Да не огледам по-внимателно ръчката на крана! След няколко минути водата тръгна по отворените тръби. По затворените всичко беше сухо и в безопасност. Ура! Сговорна дружина, бълхарник превзема. Или май по-иначе беше?
Вече бяхме останали само няколко души и обсъждахме, вече по-спокойно, какво и що пред входа на блока. Изведнъж се появи собственикът от злополучния четвърти етаж. Дребен възрастен човечец, бил в болницата за изследвания. Теч, болница - то тегобите никога не идват само по една. Винаги заедно, в компания, да им е по-весело. На всичко отгоре имаше и проблем с говора, излизаха само откъслечни едва доловими за ухото звуци. Нищо не му отбирах. После научих от майка ми, че и при него май е имало дълга и неравна битка с батальони от семейни драми - сина май гръмнали, снахата забрала внуците и духнала нанякъде, абе пълноценно меню, както си му е редът. Затова значи ни роднини, ни контакти, ни нищо. Един рухнал и задръстен тъмен тунел, някъде там в дълбокото, откъдето дори и глас не се чува. Мани-мани, тц-тц-тц... Като разбра какво е станало, така почервеня и се стресна, че няколко от нас вече се опипвахме за телефоните си да звъним на Бърза Помощ. Е, поне медицинското му досие беше актуално с днешна дата. Ръкомахаше като вятърна мелница, обяснявайки ни нещо, едвам поемайки си дъх на пресекулки. То и така нищо не се разбираше, но от смущението му и превъзбудата беше съвсем зле. Отидохме с него да видим къде е проблема. Накратко... Бяха му сменили някакъв кран на мивката в кухнята, ама не го бяха донатаманили и той лееекичко покапваше - кап-кап, чук-чук - и се стичаше през винта на крана, по тръбата, към стената и от там - пляс-пляс, чур-чур - на пода. Капка по капка вир, дето е казал мъдро народът.
Затегнах винтовете, обясних му на дядото кое и що. И той нещо ми обясни, ама нищо не разбрах. Май половината бяха извинения, другата половина - загадка. Май имаше и няколко благодарности накрая. Помогнах му кое-как да подсушим пода, оставих му остатъците от дебелото руло хартиени салфетки, което набързо бях измъкнал от нас за целта и си тръгнах.
Изморен, потен, помъдрял, изпонахапан от малка многобройна гад, като че преминал през чистилище на път за рая, накрая се прибрах у нас. Тоалетната чиния в края на тунела вече не беше мираж, а съвсем истинска и на място. Нищо, че не беше от кристал. Няма идеални неща в живота. Но това не трябва да ни пречи да им се радваме.


Публикувано от Administrator на 20.07.2021 @ 16:34:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Хумор и сатира

» Материали от
   Kutsulan

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Двете страни на една и съща монета
автор: lirik1
48 четения | оценка няма

показвания 46213
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Тунелът" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Тунелът
от flood на 20.07.2021 @ 19:44:31
(Профил | Изпрати бележка)
Интересно беше да го прочета. Поне за мен.