автор: milyovelchev

Откакто се случи това със сестрите на братята (описах го в разказа „Прошка ли“), ме обзе угризение. Добрият християнин прощава, а аз… сгреших, злоупотребих с тяхното чувство за вина.
Помислих си, че е редно да им се извиня, да поискам прошка, по някакъв начин да изкупя греха си. Мислих, мислих… и реших: ще ида да паса с тях кравите. Поне един ден да ме пече слънцето, да ме хапят мухите, да ме жули копривата.
Станах в тъмни зори, изпекох сандвичи, сложих домати и краставици в раницата, две юзчета с мастика и зачаках на прозореца. Винаги минават покрай мен, когато ги пасат по долните бахчи. Не се сдържах и излязох на двора. Слушах как пеят птичките, вдишвах с пълни гърди аромата на окосения двор, цъфналите цветя и храсти, радостно чувство от предстоящото изкупление и опрощение караше сърцето ми да тупа учестено. Скоро слънцето се показа над Боголонта и дочух хлопката на Пена. Само на нея връзваха хлопка. Не знам защо. Тя им беше кравата – водач. Дочух и гласа на малката сестра. „Днес тя е пастирка – рекох си, – от нея ще искам прошка.“
– Онзи ден сгреших – казах ѝ. – Прощаваш ли ми? Ако ми разрешиш, искам днес да паса кравите… Като изкупление.
– Ти акъл имаш ли! Ка` да си виновен?! Ма щом си рекъл, на ти тоягата, карай ги!
Не каза дали ми прощава. Дълго мълча и вървя редом до мен. По едно време троснато ми рече:
– И да знаеш, кравите не се продават.
Това пък защо?! Дали не знае какво означава „изкупление“?
На обед кравите легнаха да преживят под дебелата сянка на големия клен. С нея се настанихме под една ябълка, извадих от раницата каквото нося и очите ѝ светнаха. Първо кръстосахме юзчетата с мастика. След като се нахранихме, полегнахме. Веднага съм заспал.
Събуди ме една муха, която постоянно кацаше на носа ми. Не било муха. Тя се закачаше. Засмях се. И тя се засмя. Разкопча ми ризата и ми погали гърдите. И станахме на кълбо – отидоха по дяволите и прошка, и изкупление, и каквото пише там, в библията. Заспахме уморени.
Когато се събудихме, кравите ги нямаше. По хлопката на Пена ги намерихме. В моя двор. Забравил съм долната портичка отворена.

Останаха ми няколко сандвича от обед, това ще ми е вечерята. Ще погледам малко телевизия и лягам.

Не мога да заспя. Облещила се е таз Луна зад прозореца ми, гръб ѝ обръщам, през глава се завивам – сън не ме хваща. И едни мисли ме човъркат, ще ме изядат отвътре. Питам се: кои са по-близки помежду си, попът и Господ или две сестри? Според мен – две сестри. Защото те спят в едно легло, всичко си споделят, грижат се една за друга. А Господ всичко ли чува, дето му говори попът? Че то един поп ли има на Земята? Ако всички грачат в един глас, на толкоз много езици, иди ги разбери! Думата ми е за опрощението, за индулгенцията. Щом може един поп да иска от Господ прошка за тебе, защо да не може една малка сестра да ти прости заради кака си? Туй си го мисля, защото днес рекох на малката сестра: „Чудя се дали да не ида утре да паса кравите с кака ти. И от нея да поискам прошка.“ „Недей да идваш утре – ми вика, – ела вдруги ден, аз ще ти простя вместо нея.“
Застреля ме с тия думи. Че то може ли така? Не знам. Не съм учил Вероучение.
От тия мисли не мога да заспя, не е виновна Луната.