автор: Albatros

Какво ли друго сиромаха
в душата ми си пожела? –
дете с ръка да ми помаха
от преминаваща кола,
да ме попита някой чичко:
– Прощавай, колко е часът? –
зарязал абсолютно всичко,
пак да нарамя своя път,

тютюн да ми поиска старец –
за сетната си струйка дим,
денят ми да си иде – харен,
и – някому – необходим,
парче от своя черен хлебец
с окъсал пътник споделил,
за някого да съм потребен –
аз – Богу драг! – и все немил,

страхливецът да се напие
и изведнъж да стане зъл,
пък и глупакът да открие
изгубения си акъл,
да седне майка ми на припек.
край нея тати да заспи,
и най-подир математикът
да обясни числото „Пи”,

а залезът да метне губер –
проскубан, прегорял и риж.
Поете, в изгревите влюбен,
по залез накъде вървиш?
Тръгни от тук? – и стиска слама
в безкрая слънчев отнеси! –
светът е зрителна измама,
в която беше – и не си!