автор: milyovelchev

Случи се в една мразовита нощ на гара Левски. Пристигнах с влака от Варна около полунощ. Връзката за Ловеч беше след четири – пет чàса.
Ужасен студ! Чакалнята – неотоплена, печката на твърдо гориво – отдавна загаснала. Това не пречеше на няколко човека да потропват около нея, да потриват и протягат ръце. Други крачеха нервно, прегърбени и унили; току присядаха уморено по пейките, но скоро ставаха, разтриваха вкочанени ръце и крака и пак запристъпваха.
Вниманието ми привлече една дама на средна възраст. Стилно облечена, хубава прическа, а и тя самата – красива, семпло гримирана. Измори се да крачи из чакалнята и седна. Мигом до нея се присламчи един бездомник. Дрипав, мръсен, грозен… Видях погнуса в очите ѝ и не се учудих, че бързо се отдръпна в края на пейката. Дрипльото сгуши глава между реверите и само козирката на каскета му остана да стърчи.
По някое време излязох да изпуша една цигара навън, но с лице към чакалнята видях сцената, която никога няма да забравя.
Тя се огледа и като видя, че никой не я наблюдава, леко се приплъзна обратно. Огледа се – и пак. И пак! Докато накрая се долепи до смръдливия, мръсен, бълхясал бездомник, притисна морско-синьото си манто към него и намерила желаната топлинка, притвори блажено клепачи. Това ме потресе! А той дори не помръдна, не я погледна. Само раменете му странно започнаха да се издигат и спускат. Вдишваше и издишваше, вдишваше и издишваше… Дълбоко, развълнувано. Защо ли? Дали от аромата на нежния женски парфюм, или от мисълта, че една красива жена се докосва до него?
„Гледай ти, гледай ти! – помислих си. – Ето как едно и също място, в едно и също време (в случая – чакалнята на гара Левски в тази мразовита нощ) за едни може да бъде Ад, а за други – Рай!“