автор: Danaya

Прегръдката на нощта е хладна и свежа. Обгръща ме нежно и приютена в мрака й за първи път се чувствам сигурна, силна, уверена. Светът се разтапя плавно в призрачния й воал и сякаш не остава нищо друго освен мен.
Няма ги критичните погледи, няма ги изискванията на този и онзи, няма го това, или онова, което някой е казал, че е редно да съм и да правя. Там съм само аз. Вдишвам дълбоко студения въздух. Той изпълва гърдите ми, мисълта ми е бодра, пречистена, готова да поеме по лунните дири на среднощното си блуждаене.
Вдигам очи към миналото. Всяка звезда е дума, поглед, чувство... Някои по-ярки, някои- едва проблясващи сред безкрайното небе. Погледът ми потъва в неговата необятност и ми се струва, че ако постоя още малко втренчена натам, ще ме погълне, ще пропадна в бездната му, която не знам до какви дълбини води. Отронва се една звезда. Един спомен си отива завинаги от небето на моето минало. Избързвам да си затворя очите и да си пожелая нещо. Защото там, горе, сега има едно празно местенце, където трябва да блесне нова светлинка - нов спомен , уморен от път, събрал блясък и звезден прах през дългите, сиви дни на живота. Проследявам с очи последния път на падащата звезда. С нейната смърт и у мен умира завинаги нещо - някое лице, някоя сълза, може би дума, която бих искала да помня още дълго и тя да ми дава светлина в дългите, тъмни нощи... Проследявам последния път на мо-ята звезда. В следите й проблясват две големи, учудени детски очи, втренчени в светлинките по елхата на онази първа Коледа, която са запомнили. Едно чувство - забравено, остана-ло някъде из тъмните ракли на отминалите години се изправя сънено и сграбчва с ръце душата ми. След това с леки, плавни, танцови стъпки се преплита с разпилените звездни прашинки по свода над мен.
Небето ми заплаква. Протягам разтворени длани, за да хвана сълзите на моите звезди. Те плачат. Плачат, че са толкова далече, че светлинката и на най-силните ста-ва все по-слаба, все по-немощна и някой ден тя ще трябва да си отиде. И с всяка от тях си отива бавно нова частица от мен. И заедно със звездитте плача и аз. Понякога се пи-там, какво ли ще стане, ако една сутрин се събудя и небето ми е празно? Ако не съм оставила там нито една звезда - някои сама раздавала с пълни шепи, други - оставила безсилни да угаснат, трети - нарочно угасила? Ще успея ли да събера от парченцата на раз-пиляното си същество достатъчно светлина за една единствена звезда? Сълза. Още една. След нея - трета. Вдигам очи - детето. Онова - същото. Стои там горе и плаче. Аз ли те уплаших? И как няма! Толкова страшна изглеждам пред теб - потънала сред прахо-ляцте на пътищата на живота, изпокъсана, остаряла... не, не остаряла. Пораснала. С поглед, сведен надолу - нали винаги така са ме учили - може да намеря нещо долу, пък и няма да се спъна докато бродя. И съм намирала, наистина. Веднъж намерих един стар ключ, ключ без врата. Ключ, който нищо не отключва. От тогава го нося на верижка около врата си - току виж съм намерила врата, която да отключа с него. Интересно защо, врати никой не губи. Иначе щях да съм намерила поне една по пътя, нали?
Усмихваш ми се и в очте ти се отразява небето. Очи, пълни със звезди. Не заб-равяй да си пожелаваш нещо винаги, когато видиш някоя да пада, чуваш ли? Иначе небето ти ще остане пусто. Почти като моето.

---

Вдигам очи към моето небе и към празното местенце на него. Облак светлина и космичен прах се завихрят и сред тъмните дипли на нощта засиява една нова светлинка - с блясъка на моите сълзи. Мека топлина се разлива по ръцете и лицето ми - топлина, дадена преди милиони сякаш години - тогава, когато се случи всичко...