автор: pastirka

Когато се моля, очите си вдигам нагоре,
очаквам да зърна лицето Ти в облачна вис.
Дори не шептя. Ти знаеш езика на хората,
неказани думи щом виждаш през погледа чист.

Тъй рядко заставам аз в храма пред твоя икона.
Сърцето ми стана прославил те първи зограф.
В камбана превърнах се, тъжния звук неотронила.
Писмо не написах аз с почерка на калиграф.

Четеш по душата ми - страдаща, волна, уплашена –
решила на дните си пъзела да подреди.
Обърквам се, често и тъмното дави ме, страшно е,
но с бащинска обич Ти моите мисли следиш.

Дали съм смирена, добра и любов ли дарявам,
понякога отговор аз не намирам у мен.
Ти съдник си мой и от теб благослов получавам,
когато сърце съм раздала в трънливия ден.

За мен огледало е погледът твой неподкупен,
пред който заставам тъй често със мъничко страх.
Буквар по човечност не мога от друг да си купя,
Ти с примера свой си ме учил, с теб, Боже, живях.


20.06.2021