автор: VladKo

Каручката на времето се спря –
магарето бодил да дегустира.
Лежа си в нея, може би умрял,
опят, простен, грижливо мазан с миро.

Ще съзерцавам синя далнина.
Но съвест спомени не цензурира.
Припомня и достойнство, и вина,
къде творил съм, где – импровизирал.

Кога с душа в дела съм се отдал
или кога съм съжалявал трижди,
че някоя възможност съм проспал
и тайничко, и подличко завиждал.

Жужат пчелички в майски аромат,
кихавица поленът ще докара.
Я, значи жив съм. «Жалък плагиат!» -
Декарт, цитиран грешно, ще се скара.

Талигата се люшва – пак напред.
Към лебедова песен имам сила
да прикача поредния куплет.
... Признай си, Марко – вкусен бе бодила ...