Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 451
ХуЛитери: 1
Всичко: 452

Онлайн сега:
:: mitkoeapostolov

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2021 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаРазминаване
раздел: Избрано проза
автор: Heel

В купето бе смрадливо и задушно, затова Ясен се изниза в коридора да подиша чист въздух. Няколко човека стояха до отворените прозорци и пушеха. От храстите и ниските дървета край линията се носеше приятно ухание. Пролетта бе прекрасна.
Ясен реши да стои в коридора, докато не го заболят краката.
Влакът забави ход и спря на някаква гара. В същото време отсреща, по съседния коловоз, се довлече друг влак. Може би трябваше да се изчака нещо, за да се разминат машините.
Ясен се подразни от това забавяне. Но секунди по-късно погледът му се спря на стоящото до прозореца момиче. Прекрасна гледка. Мило лице, вързана на опашка дълга чуплива кестенява коса, очи, в които имаше и синьо, и зелено, и може би мъничко сиво, нежни рамене, приятно заоблени гърди, отпуснати небрежно фини длани.
Струваше му се, че няма да му омръзне да я гледа. Толкова бе красива. Осъзнаваше, че не е прилично да я зяпа така, но не можеше да спре. А уж не бе женкар и нахалник.
Тя усети, че е обект на интерес и сведе глава. По бузи й изби червенина. Бяха на три-четири метра един от друг, но като че ли ги деляха светлинни години.
Засрамен от поведението си, но същевременно и нахъсан, Ясен каза:
– Извинете, но сте толкова красива, че…
Тя вдигна очи и се усмихна, и като че ли денят стана още по-светъл. Ясен усещаше, че сърцето му блъска като чук, канейки се сякаш да разбие ребрата му. Главата му бе леко замаяна.
В този момент нейният влак потегли. Прекрасното усмихнато момиче бавно се отдалечаваше. Ясен ококори стреснато очи, бе осъзнал, че вероятно никога повече няма да я види. Запристъпя нервно, обзет от огромно разочарование. Усмивката на момичето се стопи, очите му помръкнаха.
Той инстинктивно протегна ръка към нея. Яд го бе, че ще се разминат по толкова идиотски начин. Животът му се струваше адски жесток и несправедлив.
– Как се казваш? Къде отиваш? – подвикна той.
Тя заговори на висок глас, но думите й се разпиляха от тракането на колелетата. До ушите на Ясен достигна само нещо като „Мира“.
Името й? Вероятно. Но можеше да не е „Мира“, а „Красимира“, „Станимира“, Бранимира“. Нямаше как да е сигурен. Ако знаеше името й, поне щеше да се опита да я издири във Фейсбук. Да, красивите момичета имат много последователи!
Чувстваше се така, все едно е загубил близък човек. Изведнъж някакъв странен импулс го накара да влети в купето и да вземе багажа си. Хукна към вратата на вагона. Успя да слезе точно когато влакът потегляше.
Един човек в униформа го загледа с почуда.
Ясен осъзнаваше, че планът му, измислен за секунди, може да се осъществи само с луд късмет.
Изтича до пътя, който минаваше зад гарата. Смяташе да хване кола на стоп и с нея да изпревари влака на красивата девойка. Трябваше да се добере максимално бързо до следващата гара.
Той размахваше бясно ръце, но никой не спираше. А минутите се нижеха безмилостно. Идеше му да изскочи на платното и да принуди някого да спре.
Спря един накрая, но веднага потегли, вероятно бе видял лудост в очите на Ясен.
Отчаянието бе смазващо. Вече бе изгубил петнайсет минути.
Изведнъж пред краката му със скърцане на спирачки се закова черен джип беемве.
– Какво, младежо? Да не е станало произшествие? – попита шофьорът, едър мъж с дълга коса.
Ясен скочи в джипа и трескаво започна да разяснява ситуацията.
– Ще я намерим, няма страшно – каза накрая мъжът, подсмихвайки се тънко, и даде газ. Дълго време се движеха с превишена скорост.
Стигнаха до гарата. Влакът на момичето тъкмо спираше на перона. Ясен се изстреля като тапа навън. Чу зад себе си едно ентусиазирано:
– Късмет!
Двестатина метра го деляха от перона. Тичаше по камънаци и обрасли с трева бабуни. Коленете му трепереха, сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите.
Падна, но веднага се изправи и продължи.
Влакът потегли. Постепенно набираше скорост.
Ясен нададе вик на отчаяние. Впрегна последните си сили, макар че осъзнаваше, че задачата е непосилна.
„Отново ще пробвам на стоп – каза си. – До следващата гара.“
В този момент краката му се заплетоха в някаква тел. Опита се да запази равновесие, но не успя. Строполи се и за зла беда удари челото си в парче ръждясала релса. Болката бе чудовищна. Със замъглени от рукналата кръв очи гледаше как влакът се стопява в далечината. Понечи да се надигне, но замайването го принуди да остане в легнало положение. После всичко притъмня, сякаш слънцето бе залязло. Миг преди да припадне, Ясен си помисли за момичето с прекрасната усмивка и бе обзет от смазваща тъга.
Събуди се в стая с бели стени. Виеше му се свят и имаше чувството, че главата му, която бе превързана много стегнато, ще се разцепи от болка.
По едно време се появи лекар, който започна да проверява зрението му и функциите на нервната му система.
– Сътресение, но ще се оправиш – каза лекарят и го потупа внимателно по рамото.
– Ами… хубаво – изпъшка Ясен. Чак сега осъзнаваше, че е рискувал живота си. Но не съжаляваше за отчаяните си действия. Каза си, че когато се освести, трябва да измисли как да издири момичето. Не се бе отказал, съвсем не. Но в душата му постепенно се загнездваше депресия, защото шансовете за успех бяха нищожни.
– Ще полежиш тук няколко дена, за да те наглеждаме – обяви лекарят. – Защото тези контузии са коварни.
– Добре.
Дадоха му някакви лекарства, от които се унесе и заспа. Сънува момичето. В съня то бе присвило гневно вежди и мърмореше: „Изпусна ме! Няма да ме намериш! Все пак направи опит. Впечатлена съм! Е, животът продължава…“
Ясен успя да убеди родителите си, че е добре и няма нужда да идват на свиждане. Изглежда лекарят ги бе успокоил. Подпитваха те какво се е случило, така че Ясен им представи измислена история – не желаеше да говори за момичето.
Два дена по-късно Ясен излезе с количката си в градинката пред болницата да се поразведри. Все още му се виеше свят, така че избягваше да се изправя и да ходи. Спря до фонтанчето и притвори очи. Щеше му се да не мисли за момичето, но не можеше. Въздъхна тежко.
Докато извърташе количката, канейки се да потегли към стаята си, погледът му се спря на една подпряна на патерици фигура на двайсетина метра встрани, близо до входа.
Нямаше как да сбърка тези фини черти на лицето и буйната коса. Пъстрите очи не се виждаха ясно, но нямаше съмнение, че това е момичето от влака.
Ясен преглътна притеснено. Не можеше да се зарадва искрено, че я вижда, защото тя бе пострадала. Какво се бе случило?
Левият й крак бе обездвижен при изправено коляно. Тя го държеше изнесен леко напред, за да не се опира стъпалото в земята. Задната част на крайника, включително петата, бе обгърната от нещо бяло, вероятно гипсова шина. Въпросната шина бе омотана, сякаш не особено старателно, с широк, рехав бинт. Отдолу прозираше гола кожа, нашарена със синини. Пръстите и предната част на стъпалото бяха оставени да стърчат свободно навън.
Ясен се поколеба. Чудеше се дали моментът е подходящ да разговаря с нея. Натъжи се като я гледаше увесена тежко върху патериците, с пребледняло, измъчено лице и мрачен поглед. В същото време му се искаше да изтича при нея и да я прегърне. Всъщност дали тя щеше да си спомни кой е той? Вероятно в момента хич не й бе до него?
Тя извърна глава и го погледна. Погледът й обаче не се задържа. Тя не го бе разпознала.
Ясен се чувстваше пълно нищожество. Нещо сякаш заседна в гърлото му и започна да го души. Очите му се наляха със сълзи. Трябваше да се махне веднага. Понечи да обърне количката.
Тогава в градинката влезе млад мъж. Висок и красив. Виждайки го, момичето пусна крива усмивка и закуцука сковано към него. Прегърнаха се, после се целунаха. Телата им бяха долепени едно до друго. Тя положи буза на гърдите му и захлипа. Той я погали нежно в опит да я успокои.
Гледката бе непоносима за Ясен. Той обърна количката и я забута с отривисти движения, за да се отдалечи възможно най-бързо. В главата му бе пълна каша. За момент му се прииска да се качи на покрива на болницата и да скочи оттам.
Легна в леглото си и помоли сестрата да му даде приспивателно. Тя отказа с мотива, че още е рано.
Малко по-късно вратата изскърца протяжно и се отвори. Момичето от влака стоеше на прага.
– По чиста случайност те забелязах – каза тя и наведе смутено глава.
Ясен се надигна и седна.
– Какво? – измънка той.
– Въпреки че главата ти е бинтована, те познах. Ако не беше побягнал, вероятно нямаше да те загледам.
– Ами… ти… как пострада?
– Първо ми кажи защо главата ти е в такова състояние.
– Ами… честно казано… тичах към влака с надеждата да те видя отново. Спънах се и паднах. Това е. Съжалявам.
– На стоп ли ме гонеше? – попита тя и се подсмихна. Пъстрите и очи за миг проблеснаха.
– Да.
– Много мило. Аз видях, че тичаш към влака и скочих в движение.
– Господи!
– Не беше мъдро решение, признавам. Но пък така се намерихме…
– Кракът ти, о, заради мен! – проплака Ясен.
– Ще се оправя. Само да вметна, че онзи красавец ми е брат. Така де, няма смисъл да ревнуваш.
– О!
– За малко да се разминем!
– Щеше да е ужасно, ако се бяхме разминали.
– Да. – усмивката й стана още по-широка. – Главата ти как е?
– Сътресение. Вече съм много по-добре.
– Радвам се.
– Кракът? – попита той и стрелна с поглед стърчащите от превръзката пръстчета. Струваха му се очарователни.
– Счупих го на две места. Големият пищял и капачката на коляното.
– Ужас! Аз съм виновен, аз!
– Стига де, струваше си. Когато подутините спаднат, ще ме гипсират хубаво и ще ме изпишат. Засега трябва да нося тази лонгета. Не се тревожи. Почти не ме боли.
– Ще ти помагам.
– Убедена съм. Между другото, аз съм Велимира.
– Ясен. Какво ще кажеш да се поразходим?
– Добре.
След кратко увещаване тя кандиса да се настани в количката. Той я изведе на двора, като по пътя шепнеше мили думи в ухото й.
Побъбриха си сладко в здрача. Целуваха се.
Разбраха се когато бъдат изписани от болницата, да наемат квартира и да поживеят заедно.


Публикувано от Administrator на 13.06.2021 @ 14:33:54 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Двете страни на една и съща монета
автор: lirik1
48 четения | оценка няма

показвания 46623
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Разминаване " | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

RE: Разминаване
от pastirka (prestizh@abv.bg) на 14.06.2021 @ 08:00:50
(Профил | Изпрати бележка)
Много мил разказ! Когато нещо трябва да се случи, нищо не може да го спре! И аз съм от поривистите хора, разбирам героя ти и сигурно бих постъпила като него. Браво, поздравявам те!


Re: Разминаване
от milyovelchev на 29.06.2021 @ 08:40:37
(Профил | Изпрати бележка)
Поздравления! Хубав разказ, майсторски написан, но с дълбока въздишка, невярващо ще кажа: „Да бе, да.“ От възрастта е. Дълбоко в мен обаче един момчешки глас възразява: „Защо пък не?“