автор: YOTOVAVA

Ти защо си дошъл? Неразсънена още росата
в тънки нишки преде светлина в избуялата ръж
и гальовно – по майчински, шал от глухарчета мята
връз тревите, разрошили с връхчета майския дъжд.

Пламвам – скрита искрица, пленена в студено огнище,
или стрък лавандула, попаднал сред дивия лен.
Ако идеш ми с празна душа или от любопитство,
след пожара горчив всеки пак ще си тръгне ранен.

Сладък сок е преливал на изгрева златен портала.
Аленее денят, обещава да бъде добър.
В мойте клони зеленият ирис на лятото спрял е
и по тънките вени към идното дирел е път.

Ти ловец си, обаче захвърляш поредната плячка
като тежък, излишен и безинтересен товар.
Всичко може да бъде простено, макар че след здрача
дълго в мен ще дрънчи нахалост проиграният зар.

Оставѝ ми заблудата – тя е прекрасна и светла,
кратък стих, който дълго владее деня и нощта.
Нека мисля, че носил си обич във тежките шепи,
със които – без милост, ненаситно череши си брал.