автор: osi4kata

SOS

Той си влачеше кръста нагоре по склона,
кръстът вдигаше страшна пушилка,
беше мъж, неизлязъл от свята икона
и невярващ във правда. Щадеше си силите.
Беше мъж канара - здрав гранит и безверие,
помирен с подлостта на човешката маса,
насред пътя разпятие прашно намерил
и решил, че му трябва за нещо нататък.
Жега адска, без намек за дъжд и прохлада,
а човекът вървеше неспирно по склона,
към къщурка с кафяво-зелена ограда,
гладно куче, мазилка, която се рони...
Не го чакаше друг, само вярното куче,
верността не е силна страна на двуногите,
според него бе късничко вече да случи
на жена. Самотата бе негова втора природа.
Ето, скоро ще стигне до малката къща,
ще подпре своя кръст на върха на оградата,
ще подскача и с лапи ще го прегръща
пригладнелият пес и ще чака награда,
а мъжът ще му сипе в голямата купа гранули
и след това ще коси до полуда с косачката,
чак до късно, додето отгоре луна се опули
и ревниво във светия кръст се вторачи.
Кръстът - две равнини, приковани в начало
(дали четири ясни безкрайни посоки),
ще засвети, ще стане почти огледален,
ще се гледат във него смъртта и животът.
Ще ги види мъжът - четирите измерения
с вариации хиляди, смърт, живот, безконечност,
ще се гмурне той в тях, намерил спасение,
цел и смисъл. И зов за човечност.

Р.Симова, 2021