автор: marathon

– Много ми е лошо. Сигурно ще умра! – каза Cмъртта.
– Радостта се усмихна.
– Защо се смееш? – попита я Любовта.
– Защото, когато Смъртта умре, ще настане само любов и радост.
– Колко си недосетлива! – с надсмешка й отвърна Любовта. Ние сме абстрактни същества и никога няма да умрем. Всички говорят за нас, но никой не може да ни види или докосне.
– Ох! Някой ще отвори ли прозореца! Задушавам се! – изхленчи Cмъртта.
Радостта го отвори.
– Не, не! Затвори го! Въздухът е много студен! Отворете вратата!
– Така е, като си сграбчила тази коса! Остави я настрани и отваряй и затваряй каквото си поискаш! – каза й възмутено Радостта.
Смъртта явно се обиди. Тя държеше косата само с едната си ръка, с другата затвори прозореца и отвори вратата. После отново седна и извади няколко големи носни кърпи. 3апочна демонстративно да попива потта от слепоочията си, от врата и гърба. Смъртта се подсуши и около бюста, което възмути Любовта.
– Това можеше и по-дискретно да го направиш! Да изчакаш някой тунел, например!
– Ооох! Лесно ви е на вас! А пита ли някой на мен какво ми е? Не виждате ли колко ми е зле!? Всеки момент ще ме втресе!
Смъртта измъкна някакъв червен пуловер от куфара си и го облече.
– Ще ме втресе! – повтори отново тя, търсейки съчувствие от другите. – До Ница непременно ще ме втресе!
– Ще ти мине – зауспокоява я любовта, защото тя винаги се е мислила за нежна утешителка на самотни сърца.
– Лесно е да се говори, когато си добре, а друг е зле!
С намерението да отклони вниманието от лошото настроение на Смъртта, Радостта я прекъсна:
– Няма ли да пристигнем най-сетне!?
– Ние никога не заминаваме и никога не пристигаме – обясни с тих тон Любовта, като най-стара и по-мъдра. – Ние сме навсякъде.
– А тогава защо пътуваме в този отвратително бавен влак? – намеси се с любопитство Смъртта.
– За да не правим впечатление.
Изведнъж Радостта започна да се смее. Тя прикриваше известно време красивото си лице с ръка, но от един момент насетне не можеше повече да се сдържа. Смехът й ставаше все по-висок и по-висок, докато не премина в кикот, после в истерия. Затресе се цялата от смях. Дъх не можеше да си поеме.
Любовта се усмихваше, a Cмъртта отново се обиди. Обърна се към прозореца и не искаше да вижда никого. Толкова много смях й дойде в повече.
– Извинете ме – каза Радостта, след като се успокои, – но ми стана много смешно. Спомних си за едно мое преживяване. Понякога се смея сама толкова дълго, че околните ме вземат за луда.
– И с право! – изкоментира превитата на четири Смърт. – Тресе ме! Навярно ще умра, а ти се смееш и кикотиш! „Смешно мое преживяване!“
– Защо не се опиташ да поспиш? – посъветва я Любовта.
– Не мога! Никога през живота си не съм спала.
– Това е лошо. И не е естествено.
– Има и неестествена смърт!
– А защо не вземеш приспивателно?
– Приспивателни не ми действат. Алкохоличка съм.
– Любов, сподели нещо с нас! Защо си така мълчалива? – прекъсна настъпилото мълчание Радостта.
– Влюбена съм. В едно дете. Напоследък мисля постоянно за него.
– То навярно е много красиво. Как се казва? Познаваш ли го?
– Да, познавам го. Но то има навика да се крие и не се показва на всеки. Казва се Надежда.
Радостта не попита повече. Любовните мъки се лекуваха с времето. А и освен това Любовта беше непрекъснато влюбена.
Учудващо за всички, в купето се разнесе стържещо хъркане. Смъртта неусeтно беше заспала. Любовта рееше угрижено-нежен поглед през прозореца, а Радостта се усмихваше на нейните си спомени-мечти.
Внезапно Смъртта се събуди и се разкрещя:
– Няма ми я! Косата! Косата ми я няма! Кой ми открадна косата!?
Никой не й обръщаше внимание. Дори Любовта и Радостта не я забелязваха, защото те бяха потънали много дълбоко в техните красиви светове и нищо не можеше да ги отдели от там.
– Ще се обеся на чорапогащника си! – заяви Смъртта, възмутена от незаинтересоваността на двете си спътнички. Тя започна да го събува, но не изглеждаше, че с нейната закана ще получи нечие внимание и се отказа. Обу го отново. А и освен това чорапогащникът беше нов, нямаше нито една бримка по него и й досвидя.

Те пристигнаха в Ница точно за празника на цветята. Всички мидени черупки по плажа и живите миди във водата се бяха самооцветили в червено и ги очакваха.
Едно босоного дете тичаше по вълните и влачеше след себе си остра коса, която режеше вълните и подравняваше морето за празника. То бягаше и се смееше. От раните на вълните оставаше червена пътека, от която избуяваха разноцветни цветя. Смъртта се затича по пътеката, но се спъна в купчина плаващи цветя, падна и се измокри цялата до кости.
– Върни ми косата! Върни ми я...! – викаше тя след босоногото дете.
А смехът на детето приглушаваше виковете й и, понесен от морското ехо, изпълваше всичко наоколо. И по-надалеко.