автор: pastirka

Своя дъх перуников лилаво небе е надвесило.
Тези облачни ириси мама изпраща за мен.
Аз я виждам в съня да разсажда цветята пак с песен
сред небесни градини на рая, от Бог сътворен.

И защото е пролет, разцъфнаха първо игликите
в опустелия двор, избродиран от спомена жив.
Всяка нощ над дома ни се спуска луна светлолика,
да надникне в прозорец, тъгувал за смях причудлив.

А старинната ваза - подарък на мама от сватбата -
е с пропукано в страх порцеланово бяло сърце.
Само сухи цветя, на хербарии слънчеви станали,
са оставили знак от сълзите в едно петънце.

Затова днес небето, лилавия дъх инкрустирало
в нежни облачни ириси - майчин подарък желан -
ми поднася цветя, та животът у мен да не спира
и разцъфне отново. Във ваза от стар порцелан.