автор: Virginia

Човешката душа е по-дълбока от морето, по-вълшебна от морска сирена. Тя е нашият господар, тя властва над околния свят и го изпълва с тайнство. На душата не може да се заповядва, особено и най-вече на моята женска душа. Тя е като магическа бездна. Ако допусна някого в нея – той остава там завинаги.
Така се случи и с Огнян. Допуснах го в сърцето си. Той превзе мислите, сетивата и душата ми. Попаднах в необикновено състояние: мислех ли за него – пламвах в треска. Всичките ми мускули трепереха при сладострастните видения на фантазията ми. Приличах на развълнувано море от страст. В безсънните ми нощи блянове и действителност се сливаха в едно. В съзнанието ми нахлуваха огньове и обвиваха всичко с пурпурните езици на страстта. В сърцето ми имаше само едно чувство – любов. Трябваше да срещна Огнян, за да да проумея, че смисълът на живота е в простите неща, че красотата е точно пред мен и трябва само да протегна ръце и да я докосна. Запознахме се на една премиера. Местен поет, с каквито е пълно в провинцията, представяше новата си стихосбирка. Огнян беше художник на корицата и на илюстрациите. Аз трябваше да представя книгата и да отразя събитието в общинския вестник, за който пишех тогава. Запознаха ни официално.
-Каролина Карлова – журналистка. Огнян Витанов – художник.
Когато се ръкувахме неволно ръката ми протрепера и аз прималях при мисълта, че той може да долови вълнението ми. Сърцето ми се разтуптя толкова бързо и силно, че аз неволно се огледах дали и някой друг в залата не чува неговото туптене.
- Отдавна исках да се запозная с Вас! – казах и се стреснах от собствения си треперещ глас.
- Знаете ли, че сте очарователна! Бих искал да Ви нарисувам някой ден…
- О, наистина ли?
- Да! Наистина. В друг случай не бих говорил за това.
- О, това ме изненадва. Ласкаете женската ми същност…
За пръв път в живота си изпитах подкосеност и вцепеняване.
-Знаете ли? Стихията ми е в портретите! Обичам да рисувам преди всичко портрети.
Бях поласкана. Стомахът ми трепереше. Гледах само чувствените му устни. Не смеех да го погледна в очите.
-Знаете ли, че имате много интересно лице. Питам се какъв цвят точно са очите Ви - сини или зелени?
-Сини…- отговорих.
-Искам да Ви нарисувам! – гласът му беше дрезгав – Вие сте толкова мила, излъчвате невинност, а едновременно с това сте сериозна и мъдра, с древна душа…Приличате на икона.
Той погледна в очите ми.
-Да…да…наистина са сини, чисти и прекрасни! Хубаво е, че са по-скоро сини, отколкото зелени. Зелените очи са много по-влюбчиви и по-неверни. Сини очи. Дълга черна коса. Бяло лице. Знаете ли какво означава това?
-Не, не знам. Никога не съм се замисляла.
-Дългата черна коса пази от лоши енергии. Тя ми говори за една прецизна жена, склонна към безупречно планиране, с много силна интуиция. Косата, в съчетание с очите и бялото лице Ви прави магнетична. Човек не може да се откъсне от Вас. Вие можете да сваляте мъжете само с един поглед…
-О, стига, недейте…Карате ме да се чувствам неудобно.
-Извинете ме, но Вие ме вдъхновявате…
Настъпи пълно с любов мълчание. Той излъчваше магнетична сила. Чувствах вибрациите на душата му. Стана ми леко, спокойно и радостно. Исках да остана завинаги до него, дори само, за да мълчим. Енергията му проникваше в душата ми. Почувствах се смутена и засрамена. След премиерата имаше коктейл.
-Безпокои ли Ви нещо? – попита ме той.
-Нима създадох у Вас впечатление за безпокойство!?
Той повдигна въпросително вежди. Очите му блестяха.
-Мисля, че се нуждаем от по едно питие. – Отиде до бара и се върна с два коняка. Поднесе ми питието, погледна в мен и продължи - Нека отпразнуваме зората на нашето приятелство!
Кристалът звънна нежно. Отпих огромна глътка, която моментално се разля по вените ми.
-Господин Витанов, посетих Вашата изложба в Арт Галерията. Вие рисувате като бог…
-Да ето от къде ми е познато името Ви! – прекъсна ме той, изненадан от откритието си.
-Сега си спомням, че прочетох много вълнуващ текст в книгата за впечатления. Беше подписан с вашето име. Да…да...сега много ясно си спомних...
-След като видях Вашите картини бях замаяна в продължение на часове, да не кажа дни...
-Обичам да пиша и поезия, но истинската ми страст е рисуването…Ако издам някой ден книга тя ще бъде не поезия, а автобиография – напречен разрез на моите душа и тяло.
-Започнахте ли да я пишете вече?
-Намеренията са едно, а писането друго нещо...
-Единственият начин да я напишете е ако започнете още днес.
-Каролина, знаеш ли, че си съвсем права…
Неусетно преминахме на „ти“. .
-Каролина, искаш ли да отидем на едно друго по-приятно място? Там ще можем на спокойствие да говорим за Леонардо, за Ренесанса, за модерните цапачи и за всичко, което си поискаме.
-Искам! Добре! – отговорих без да се замислям и се почувствах щастлива.

***
И до днес не мога да си обясня как Огнян успя още в тези първи часове да открие от какво имах нужда? Как ме провокира по-късно да сваля маската на една сериозна и недостъпна жена, която се задушаваше в този провинциален град и да съживи под нея образа на една млада мечтателка. И го направи с кадифените ръкавици на човек влюбен в живота.
Отидохме в една механа, която беше близо до Дома на културните дейци. Поръчахме си хубаво вино. Огнян отново вдигна наздравица за нашето бъдещо приятелство. Чу се нежен кристален звън, който сложи началото на моя нов живот.
-Каролинче, трябва да ти кажа едно за мен като художник – аз не обичам цапачите. Цапачи има колкото искаш – с лопата да ги ринеш. Не съм старомоден, но не харесвам и модернистчетата, които правят картините си от ленени чували, залепени с блажна боя за платното…Просто не – ми - харесват…
Слушах го и се чувствах щастлива. Пред него аз съществувах. Имах значение като човек. По моя преценка той беше духовен аристократ, който непрестанно мисли и страда. В ъгълчетата на устните си имаше бръчици, вследствие на бурен духовен живот. Около него се долавяше творческо напрежение, под знака, на което минаваше ежедневието му. Излъчваше решителност и смелост.
-Огняне, в твоите картини има много страдание…- не успях да продължа. Вълнувах се, докато изричах всяка дума, а и виното беше ме омагьосало.
-Страдание ли? Да страдание...! Страданието винаги и при всички обстоятелства е причина за изкуство…Всяка моя картина е минала през сърцето ми – каза той, като удари с длан гърдите си. - Всяка моя картина е като токов удар между мен и божието озарение. Светкавица! Карала ме е да изтръпвам. Разтрепервала е не само сърцето ми, а ума и тялото ми. Освобождавала е дивака в мен, всичката първична енергия…Това мога да кажа за стихията, която освобождава духа ми…Ето това ми помага да забравя скруполите и еснавските предразсъдъци.
Огнян продължи да ми разказва за страданията, в които се раждаха картините му, а аз го слушах с възхищение. Бях попаднала в друга реалност – без напрежение и делнични грижи. Чувствах се щастлива, че споделяме това мигновение. Усещах аромата на парфюма му и това засилваше желанието ми този миг да е безкраен... .
-Трябва вече да тръгвам...Утре трябва да ставам рано – прошепнах с отмалял глас. - Цялата треперех и се опитвах безпомощно да скрия това си вълнение.
-Разбирам…Радвам се, че те накарах да се усмихнеш! Усмихвай се! Имаш много красива усмивка.
Огнян ме изпрати до входната врата на блока. Каза ми, че утре ще отпътува за Варна, където е ателието му, но скоро ще посети отново нашия град, за да си вземе обратно картините, които все още бяха изложени в Арт Галерията. Страхувах се да го погледна. Не исках да се издам, че вече съм луда по него. Той ме целуна бързо по лявата буза, за да имам за какво да мисля и се разделихме с добри пожелания. Целувката беше кратка, дискретна, но нежна и достатъчна, за да не мога да заспя до сутринта. Пред мен беше само той – мъжът с омагьосващия поглед. Всяка мисъл за него караше една струна в душата ми да трепка с болезнена сладост. Чувствах, че това няма да бъде обикновено увлечение.

***
Бяха минали около три седмици откакто заспивах потънала в мечтания. Летях между небето и земята. Реех се в някаква магическа реалност, без да се впечатлявам от служебните грижи и неприятности. Понякога се питах „Боже мой, това аз ли съм или не съм аз?”, „Къде се намирам”. Чувствах се щастлива само при мисълта, че ще срещна Огнян отново някой ден. Вече трудно си спомнях тъжните дни преди да се запознаем. В мен се раждаха нежни и непредсказуеми чувства. Нощем лунната светлина се промъкваше в спалнята ми като тяло на змия и гонеше съня ми. Тръпнех в безтегловност сред лунното сребро на завивките. Чувствах мрака като живо същество. Досега не бях се замисляла, че тъмнината може да има ръце, сърце и очи! По цели нощи не намирах покой. Душата ми неустоимо копнееше по една нова вселена, изпълнена със замъци, изящни стенописи, тайнствени арабески и параклиси за молитви и свещенодействия. Света обител! Мислено докосвах това вълшебство. Магическото усещане много ми допадаше. В Огнян имаше нещо неуловимо, мистериозно, което не можех да назова с думи. Назовях ли го по-някакъв начин, то придобиваше още по-неуловим смисъл. Изпитвах гордост, че съм съучастник в живота на един целунат от Бога човек. Не знаех каква ще бъде съдбата ми. Тя беше развяла своя звезден плащ над мен и направляваше моите мисли и желания. Скръбта и меланхолията отстъпиха място на предчувствието за радост. Чувство, което след няколко любовни разочарования бях забравила. Все пак, когато си на 35 и си все още госпожица картината никак не е оптимистична. Сякъш едва сега проглеждах през ледената завеса на битието.
Утрините ме сварваха да се взирам в сребърното сияние на прозореца. Тръгвах за работа още в седем часа. Валеше пухкав сняг. Сърцето ми тръпнеше в очакване на някакво тайнство, изпълнено с очарованието и свежестта на снежните преспи. Лъхаше на чистота. Върху белите полета на зимния пейзаж аз си въобразявах, че започвам да пиша историята на моята първа истинска любов. Сядах пред компютъра, но Огнян не излизаше от ума ми. Бузата ми още гореше от целувката за „Лека нощ”.
Радостта от любовта има силата да отваря сърцето, за да разцъфнат от него цветята на надеждата и щастието. Чувствах се по-силна. Вслушвах се в гласовете на моите емоции и всичко ми се струваше изключително просто и естествено. До скоро доброволно се бях отказвала от естествените радости и това ме отвеждаше към мрачни тревоги, отчаяние и безизходица. Понякога не виждах смисъл дори в работата си на журналистка. Едва опознала този прекрасен мъж, започнах да проглеждам, че има и друга реалност, изпълнена с творчески полети. Все едно аз и той бяхме се превърнали в част от самото Сътворение. Бях си обещала да внимавам със секса. Опитът беше ме научил, че физическия контакт унищожава приятелството, а аз не исках да загубя тази духовна близост и откровение към които бавно пътувахме. Щях да наказвам тялото си, естествено, но да преживея отново болка и разочарование не исках. На моята възраст вече би трябвало да съм създала дом и деца, но уви… Не откривах точния партньор.

***
След няколко седмици Огнян ми се обади. Беше уредил всичко за събота и неделя. Искаше „да прекараме два дни „На хижа” – при най-гостоприемния хижар“. Идеята ми хареса. В петък след обяд той мина да ме вземе с неговия автомобил. Исках да му кажа толкова много неща, но бях онемяла от вълнение.
Огнян държеше здраво волана.Сияеше...
-Много обичам зимните разходки в планината! Скъпа, Каролина знаеш ли какъв зимна картина нося във въображението си? Знаеш ли? Не...не знаеш. Ще ти разкажа...Когато боровете са отрупани със сняг и през тях проблясват слънчевите лъчи, едно момиче, което много прилича на теб, наднича зад тях...и всичко свети...и всичко е чисто...
Постепенно околовръстните преспи ставаха все по-високи и по високи. Ние не пътувахме, а плавахме сред белотата на снеговете. Постепенно пътят стана по-тесен а преспите по-големи. Скоро се озовахме сред планини от сняг.
-Погледни Каролина! Каква красота! Виж тези заснежени борове, това зимно небе, което се крепи на планинските хребети. Отвсякъде облаци пълни със сняг – отвсякъде струи поезия, светлина и чистота...
-Говориш като поет. Напиши нещо такова, ще стане хубаво…
-Нее…не…- каза той през смях.
Спряхме пред голяма двуетажна хижа. Хижарят бързо се появи на входната врата. Изглеждаше точно както си го представях: висок и силен като Херкулес, облечен с топла шуба, с червен шал и бяла шапка.
-Оги, здравейте! – викна хижарят – Добре е, че вече сте тук. Изпреварихте времето. Виждате ли какви снежни облаци се струпаха. Наближава голяма виелица, вярвайте ми!
-Бай Иване, запознай се с принцеса Каролина!
-Принцеса Каролина ли? – бай Иван се усмихна по балканджийски, подаде ми десница и каза – Здравей, красавице небесна!
Хижарят ни посрещна като роднини. Показа ни кухнята, която беше на самообслужване и стаите ни. После го последвахме в една просторна трапезария с напалена камина. Ние бяхме в момента единствените му гости. Щяхме да се чувстваме като у дома си. Приготвихме си вечерята и седнахме на нашата първа трапеза. Наляхме си аперитив. Топлината ни обгърна отвсякъде, беше толкова мека, че можехме да я докоснем с пръсти и да почувстваме дори аромата на борова смола. Близостта ни се раждаше бавно и ни изпълваше със спокойствие и сигурност. Мълчахме пред огъня на камината. За мен това беше най-откровеното обяснение в любов, което бях споделяла с някого през целия си живот... Прекарахме така до полунощ, след това всеки си отиде в своята стая. Навярно и двамата негласно бяхме решили да пътуваме бавно един към друг.

***
Едва се бях пробудила, когато на вратата се почука. Беше Огнян. Носеше ми закуска с един поднос, което ме смая. Черните му очи се усмихваха.
-Добро утро, принцесо! Приготвил съм ти най – вкусните сандвичи и най-ароматното кафе.
- Кога успя…! Ще ме разглезиш!
-Искам да те разглезя.
-О-ооо кафето е много горещо...
-Пий, докато е горещо. Само така ще се събудиш.
Утрото беше ясно и студено. След около час вече газехме през преспите. Зимното слънце се плъзгаше по тях и ни изпълваше с оптимизъм. Ледените дантели на боровете звъняха. Мислех си, че точно това е щастието – този светещ миг, тази истинска поезия, която изпълваше пространството край нас и проникваше в телата ни. Не бях преживявала никога нещо по-приятно, което да не може да се разкаже с човешки думи. Оставихме се да бъдем част от тази зимна поема за любовта, в която ние бяхме главните действащи лица. Просто се отдадохме на снежните звуци и на един плавен танц сред снеговете. Стапяхме снежинките с дъха си и чувствахме, че сме част от нещо голямо и всеобхватно. Ние открихме не само, че се желаем, ние открихме, че си принадлежим. Без много думи и обещания. Нашите сетива бяха се съживили. Любовта ни тепърва щеше да разцъфтява бавно. Така мислех... Просто се отдадохме на този плавен танц сред планините от сняг.
След вечерята отново всеки се настани в своята стая. Позволих му само една целувка за „Лека нощ“ и го отпратих. Желанието ми беше съвсем друго, но с усилията на волята се овладях. Бях си обещала този път да внимавам с моята всеотдайност, която винаги работеше против мен. Почти до сутринта останах будна. Във въображението ми се редуваха интимни сцени с Огнян. Представях си как устните ни се докосват, а аз треперя като струна. После се целуваме дълго а в телата ни напира безумна страст…

***
На сутринта Огнян почука на вратата ми. Отворих му. Той остави подноса със закуската на нощното шкафче. Погали ме по косата, прегърна ме силно...Исках да му откажа, но нямах сили. Той ме държеше здраво и не ме пускаше. Устните му се впиха в моите и аз се разтреперих цялата. Целувахме се дълго без да продумаме. Отдадохме се един на друг като Адам и Ева. В очите му напираше и гореше страстта. Той шептеше в ухото ми думи, които никога не бях чувала. Дълго не можахме да се наситим на близостта си. След екстаза той прошепна тихо:
-Скъпа, дано и душата ти да е толкова хубава, колкото и ти.
Желанията ни бяха еднакви. Той целуваше ръцете ми и повтаряше:
-Обичам те прекрасна моя Карол! Обичам те! Пожелах те още като те видях в онази зала...
Аз също го обичах. Обичах първо неговото изкуство, после него, но нямах сили да го изрека. Страхувах се, че ако го кажа ще разваля цялата магия между нас. В точно този момент звънна телефонът му.
-Да, скъпа! Добре съм... Всичко е наред. Ще се върна утре. Тук съм в капан, заради поледицата... Добре, добре ще внимавам...Поздрави децата! Цунка-муцунка! Чао-бао...
След това, което чух не беше нужно да го питам каквото и да е.
Той остави телефона си на нощното шкафче и ме прегърна.
-Жена ми! Разтревожила се е заради виелицата...
-Не ми каза, че си женен...
-Не мисли за това...Исках да ти кажа, но...Нека да си го преживеем това неистово увлечение...Защо толкова късно се срещнахме? Скъпа Карол, защо толкова късно? – мълвеше
той като в унес. Ще имаш ли сили да ме обичаш така както аз те обичам? Ще можеш ли?
Исках да му кажа: „Да, миличък! Да! Ще те обичам до края на живота си и след това ...“, но не можех. Просто не можех! Между нас беше минала ледена виелица и разумът ми не го позволяваше! Обаче моята женска душа ми нашепваше нещо съвсем друго. Същата тази моя душа, която беше по-дълбока от морето, по-вълшебна от морска сирена. Тя беше моят господар! Тя властваше над околния свят и го изпълваше с тайнство и аз не можех да и заповядвам!

© Венеция Павлова Маркова