автор: mitkoeapostolov

Преди няколко месеца публикувах романтичен пътепис за преживяванията ми във вагоните на българските държавни железници. Онзи ден обаче ми се отдаде възможност да видя тъмната им страна.
Реших да хвана влака от Пазарджик за София по обед. Погрешка пристигнах на гарата две минути преди идването на влака вместо десетина, както бях планирал. Жената на касата отказа да ми продаде билет, защото влака бил прекалено скоро. Не разбрах дали това е нова политика на компанията или имаше проблем с компютърната система. На въпроса ми какво да правя, получих съвет да изчакам следващия влак.
- А не мога ли да си взема билет от кондуктора?
- Не знам – вдигна рамене жената и отмести поглед.
Зад мен пристигна момиче, което се оказа в същата ситуация.
- Няма страшно – рекох ѝ. – Ще си купим билети от кондуктора. Правил съм го друг път.
Качихме се на влака. По стечение на обстоятелствата седнахме един зад друг в последния вагон. Момичето забеляза, че наблизо минава полицай и го попита дали може да си купи билет от него. Полицаят я успокои да не се притеснява.
Реших за всеки случай да не чакам, а проактивно да потърся кондуктора. Намерих го във вагон-ресторанта. За мое учудване, като чу въпроса ми, вдигна рамене и ми каза да попитам началника на влака.
Послушах го. Като чу запитването ми, началникът спокойно отговори – „Няма страшно. Като стигна до вас ще се оправим”. Върнах на мястото си. Казах на момичето, че съм говорил с началника на влака и всичко е наред.
Пуснах си музика. Задрямах. Събуди ме нервното крачене на сянка около мен. Отворих очи. Началникът на влака ми направи знак да го последвам. Изведе ме в последния салон на влака и затвори вратата след нас.
- Ами такова… – започна той. – Обадих се в Пазарджик. Жената на касата каза, че сте пристигнали прекалено късно. Затова не е могла да ви продаде билети.
- Да.
- Ами сега трябва да ви глобя.
- Какво? – не можах да скрия недоумението си.
- Нищо не мога да направя. Билетът струва 7.10, плюс глобата, трябва да ви взема 13.20.
- Ама… – тръгнах да се оправдавам, но спрях. Бръкнах в чантичката за портфейла.
В този миг началникът на влака изцяло промени изражението си. Усмихна се свойски.
- Освен ако не сте съгласни да ви взема по 10 лева, вместо да плащате глобата от 13.20.
- Добре – отговорих без да се замисля.
Извиках момичето да дойде при нас. Двамата извадихме по 10 лева и ги дадохме на началника на влака.
- Е, вижте – каза ни той с усмивка – и за вас добре и за мен добре. Вие пестите по три лева, ще имате за кафе.
Успокоен, че съм решил проблема, седнах обратно на мястото си. Чак в този миг осъзнах какво се е случило.
Шокирах се. Най-вече от себе си. Пред очите ми минаха всички философски есета, които съм публикувал в последната година. Спомних си призивите към хората да са честни. Не можех да повярвам как за секунди се бях превърнал в измамник, как спокойно бях приел да платя подкуп, как без угризения въвлякох непознатото момиче в тази далавера. Бях поставил цена на съвестта си – 3 лева и 20 стотинки. Стана ми мъчно. Толкова ли струвам?
Отидох при момичето. Извиних се, че съм я замесил. Обясних, че това ми се случва за пръв път. Тя прие извинението ми – стори ми се разбра, че съм толкова изненадан колкото и тя.
През целия път се чувствах ужасно. Спомних си десетте години прекарани в чужбина, защото там има закони, защото там няма кокошкарски истории, които разбиват психиката на човек и го карат да се чувства безпомощен в собствената си държава.
Спомних си сутринта на същия ден, в която изнесох един кашон с лични вещи пред блока. Оставих бележка – „Всичко безплатно! Вземете каквото ви е нужно”. Върнах се вкъщи и се заех с домашни задачи. Вече бях забравил за кашона, когато на вратата се позвъни. Показах се и видях непознат циганин. „Кой държи сергията пред блока” – попита ме той. Слязох да видя какво иска. Човекът ми обясни, че си харесал стар телефон и попита колко ми дължи за него. „Нали съм написал, че всичко е безплатно” – отвърнах му. „Ама наистина ли?” – не повярва той. Накрая ми благодари и ми стисна ръката.
„Отказвам моите деца да живеят в тази помия” – рекох си. „Не искам един ден и те да трябва да емигрират, за да имат нормална държава. Искам нормална държава тук и сега. Държава с правила, които важат за всички. Ако съм ги нарушил, ще си платя цената”.
Отидох до първия вагон.
- Пиши цялата глоба – казах на началника на влака.
Той се оцъкли.
- Ама вече пристигаме в София.
- Нищо. Пиши.
Свойската усмивка изчезна. На нейно място избиха капчици пот. Началникът ме остави и се отправи към задните вагони. След малко се върна. Чак сега се усетих, че тази далавера не я върти сам. Парите се разпределят между него, полицаите, контрольора и машиниста. Ходил е при полицаите да попита какво да прави.
Отвори тефтера и започна да пише глобата. Ръката му трепереше. Поиска ми още 6.40 към първоначалния подкуп от 10. Така незнайно защо билетът ми стана 16.40, а ми издаде глоба за 13.20. „Явно нямам как да са на нула” – помислих си.
Взех глобата и се върнах за багажа. За миг изпитах страх, че тази шайка няма да ме остави да напусна влака. „Прекалено много филми си гледал” – рекох си.
Първата ми реакция извън влака беше – „Ще подам сигнал в агенцията за защита на потребителите”. Втората – „Ще се обадя в МВР”. После ми стана жал за началника на влака и за полицаите. Помислих си – как ли живеят, за да се занимават с тези шмекерии. След това се ядосах. После пак ми стана жал. Спомних си за случаите като млад, когато съм пътувал без билет в трамвая или съм плащал на шофьора в автобуса кеш, вместо да си купя билет на касата. В крайна сметка реших, че с поведението си съм изразил своята позиция.
Единственото нещо, което мога да направя от тук нататък е да пиша, да споделя с хората какво съм преживял. Така има много по-голям шанс да постигна желания резултат, вместо да се оплаквам на държавни институции, които току-що са измамили и мен, и държавата.
Тази случка няма да ме спре да пътувам с влак. Няма да изтрие честните контрольори и прекрасните спомени натрупани в БДЖ през годините. Няма да ме отчае, че всичко в България е прогнило. Няма да ме насърчи да бягам в чужбина, защото съм готов да се боря за достоен живот тук и сега.