автор: zinka

/тринадесет години без Виктор.../

Днес би бил..., би имал..., би могъл...
Но, съдбата винаги е скрита.
Този свят добър или пък зъл
го изпрати без да я попита.

Вчера беше... или преди век...
Болката е все една и съща.
С времето се научава човек
да я носи и да я преглъща.

Той не бе съвсем от този свят.
Бе дошъл за малко – за да види,
че светът без Рай е същи Ад,
да въздъхне и да си отиде.

Ще почака майка си отвъд.
Тя не ще се бави твърде дълго –
ангелите вече я зовът...
както агне – десетина вълка...

Там я чакат. Тука са добре.
Тя с надежда и в покой заспива:
Знае – всеки нявга ще умре,
ала тя – при своя Син отива!

Затова е силна. Затова!
И не пада духом. Не, не пада!
Носи светло своята беда.
Както на сърце се носи клада!

30.04.21