Той беше висок.
Толкова висок, че когато се сгушиш в прегръдката му, главата ти опира в гърдите.
До сърцето.
А то препуска лудо ,усетило допира ти.
Ръцете му големи, топли, здрави.
Така силно стискат твоята, сякаш ги е страх да не те изпуснат. .отново.
Те знаят, че можеш да избягаш. Както го направи преди 20 години.
И стискат..стискат!
Очите!
Ах, тези кафяви до черно очи! Толкова дълбоки!
И когато ги погледнеш, лицето ти се отразява в тях като слънчеви зайчета на повърхността на вода.
Те гледат право в теб и никога настрани.
Твърди, обещаващи, усмихнати.
Устните му са жадни и сочни.
Неспирно целуващи и търсещи твоите.
Гласът му е мек.
Не се връзва с това здраво 190 сантиметрово тяло.
Успокояващ. Кадифен.
Говори бавно, ясно, пестеливо,но винаги точно.
Усмивката му е заразителна.
Леко крива.
Като твоята.
Обича да пише писма.
Всеки ден!
Дори и по един ред.
: 15:35 – ЛЮБОВ!
Усещаш го, дори да го няма до теб.
А него вече го няма.
На този Свят!
---------------------------------------------------------------------------------------------
Чакай ме, някой ден отново ще се намерим!