автор: botyofentiev

Не натрупах достатъчно грехове.
Затова ли все още живея?
Съдбата в дяволска нива оре
и скърби в лехите ѝ сея.

Дали ще се хванат и порастат?
От кой ли зависи да бъдат?
Все още държа, на инат.
А радости? Как ли се въдят?

За тях не трябват лехи и земя,
а пролетен дъх над нивята.
Скръбта ми от тях онемя.
Въздигна се вятър в крилата.

И пъпка разпукна в първия цвят,
листата пробиха зелени.
Събуди се тъжният Свят,
най-тъжен от всички вселени.

И пак ще вървя в пролетта,
а лятото в грях ще се къпя,
че пъстра, но стара е есента
и зима след нея пристъпя.

И се въртя в кръговрат,
такъв – щастливо греховен.
Престъпно в бъдещия ни Свят,
в стария – до края виновен.