автор: Methodius

От Бъди Лаки, 1992
превод от английски: Methodius
цикъл от осем стихотворения
(Buddy Lacky, Into the Everflow, 1992).

Пепел

-Пепел като чер воал въздига се, небе,
и с изплашено лице смъртта, разбулена, откри
нам, оцелелите, че нямамe и спомени дори
за дето смe се борили и що да понесeм.

"Път търсете!", ще речеш.- Къде ли?

-Няма що да стори- и мъничко- човек,
аз неговия алчен глад не разбрах, о, не!...

-Где ли можехме да сме, освен да сме под теб?-
Раждани ако не бяхме, нямаше да сме
изчезващи с вредите си и с наш'те грехове.

-Съмнявам се. Съмнявам се...

Без разсъдък

Духът на път поема през ума:
насред безкрай обагрени вълни.

Вълнуващи се на нюанси шарки
разплискват се из паметта.

Вън от взор- не!- от разсъдък.

Интелектуалността
не хваща нищичко за мен при полета.

Пространствата на бягащото време
напускат логиката при вратата на реалността.

Вън от взор- не!- от разсъдък.

Летен дъжд изпълва жадни шепи.
Бяла костенурка върху стъклен- цветен- под лежи:
преобърната- с крачета рита, драска
да се вкопчи за стената…

Визията избледнява
в течния тунелен тракт.
Микроточков сън-наяве...
И разбрах живота си- нима?

Вън от взор- не!- от разсъдък.

Поточета

Утро- слънчице изгрява,
а момченцето на мама:
пак улисано в играта, що го учат да играе!
Йощ' градчето сладко спинка,
а пък дечко- по пъртинка
пъпли: сънен я премина-
портичката,- леко блед,
кучетата ще нахрани
май, при залива- кога ли?

Сополанкото играе,
а играчките не траят-
ползва ли ги, ах, ги чупи:
щом кат' вече не блестят!
Кукличките му- на всички
тях главичките: излишни.-
А ръчичките им, да,
отсечи сега с това!-
Нал' затуй ти кукли купи
татко!

Бяло и червено- днес
се обръщат в тъжно-синьо,
смея се: да пресуша
таз' отронена сълза.

Зад засмяната фасада
в паяжини съм смълчан-
тук, попарена, дъгата
е: в стъмнен и скрит таван.
Всъщност: смея се злорадо,
мимиките при устата,
на ръцете жестовете
стряскат звуци в дъндушата.

С длан закривам взор, изгарям:
Черният неделен хор,
визията, що извира-
формите я абсорбират,
я разбират: зад смеха.

През стени- полу в тях съм-
е Отвъд: дъх студен е,
дружките- дърпат ме Там,
все се смея, смея, смея...

През шлюзове
изпускани вълни,
досягащи се:
в кръгове, що генерират:
усилват тъй
една на друга от
отекването гръмкостта.-
Те, плаващите
отражения на
свиващите се
в подкория съзнания:
вред разпилени образци,
но зле комуникиращи
и все надяващи се
да се разберат!
Поточета от оркестрация:
текат в автомобилната езда-
през поглед рибешки- и
в уклон са едно към друго:
да влеят се с добрата си страна.
Поточета от оркестрацията, да...

Вечнолей

Възкачен връз планината
визия ще споделя:
за живота, за вселената, за...
Да, при извора ела и
с мене пий от полъха-
бавно, с непресекващ дъх.

Божията скръб сме тук да покоим...
"И току, могъщ, явиш се в разум-
че Единствен Ти си моя път,
знам: пред порта ще изстъпя...
Моля Те, не толкоз скоро!...
Късен също не бъди!"

Той с главата Си проби бездната на битието,
призова към тиха твърд, в празното небе слухтяща...
Ливнаха се зли усти да гълголят ядовити,
хилят се на вси страни...
И реки от поздрави
да прегази- слаб или...

Пък устроиха Му пир,
кат' дюдюкат в празнотата...
Глухи, мъртви са цветята
в нощния неонов мраз,
зъзне, пърхаща с крилца,
блудница на любовта,
венчелистчета прибират
вехнещите си листца.

Меки, жалещи лица тегнат в гнет на добротата,
плачат книжен цвят, ръмят,
сипят есен над реката,
давят есенни цветя,
ронят ги всред пустотата,
де в подмол тече скръбта.

Малки хора

Ето че: отново вкъщи-
място, 'дето ще съм сам,
тел'визьонните ми дружки
тръгнаха си... Бяха там!...

Ах, любезничат, усмихват се и
същ тям нрави се да съм,
нека сме в компания, пък
никак мен не ме е грижа що ли ще ми продадат!

Виж ги в малките кутийки,
под небенца и в градинки-
как с банкноти шумолят,
всеки там е стилен!

Малки хора... В малки къщички
будилничета цъкат малки,
звъннат ли в сигнален звън,
проглушават ме- немалко.

Нуждата от свой живот?- Съм с живот преситен.
Задоволство, мир, възход- от екран-обител.
Блага дрямка ден след ден
ни подслажда- теб и мен.

Телевизора изключих, в пода го разбих,
плъзнаха мъничетата: "Ето че открих ви!"
И по джобове ги тъпках, в шепи ги държах и...
Ще напакостят, понеже... тулят се в ъгли...

Плаша се, кога' съм вкъщи-
знам, че не съм сам,
тел'визьонните ми дружки
тука бяха, а са там. И продават ми?...

Провесен на връвта

-Препускаме в безспирен карусел:
желания, надежди... И мечти.
Но губим време повече, отколкото печелим.
Нима все същия оставам си-
безцелен и провесен на връвта? Дал' прав съм или пък греша-
от размисли ще се спася, избавя...
И люшкам се, та що да правя?- На вятъра съм дух предал.
Ще се откъсна някога, взел-дал,
с все цялата гълчава и веселие...

-Животът е игра: на вяра и на грешки,
баналност. Но опитвай се насрещно.
Дори и нищичко да не дадеш:
то все е нещо и от доброто ти добро...
И полети в копнеж! И пак платна попътен вятър да издуе!
И нека бъдния си ден пришпориш в дръзновение!
О, нека бъде ден рожден!... Макар и всуе,
ти провикни се: "Вярвам, време,
и вярата не ще да ми отнемеш!".

-Да! Ако имам шанса, Боже, да опитвам,
ще тръгвам отначало, и без страх-
открита двер, омайност ненапита.
В копнежи ще политам пак...
Ех, и платна попътен вятър ще издува
и бъдния си ден ще яхвам в дръзновение!
О, и ще бъдат дни- все дни рождени!
Ще се провиквам всуе: "Вярвам, време,
и вярата ми ти не ще отнемеш!".

Бе шоу на чудатости

Тъй странник сред космическия джем съм
и гравитирам към манеж на чудесата:
ушите ми криле са на Мечтата,
очите си затварям и- в ездата- пея...

И ето че над себе си се рея.

Достигам слънцето и в багрите му багря се:
аз цял в очите си съм пъстрота.
И в огнен смях света овалял,
изтърколих света- и взех го.

Пък полетяхме безтегловни.

Но положи до мене револвер
и защити ме, с роза ме покрий,
в полета мъртви ще лежа довреме,
на вечността в градината сме ний!...

Добре е, всичко е добре.

Стена препречи ли ми пътя,
Високата- ще я подрия!...
Ха, съборете ме, минете вие!
Е, хайде, съборете ме!

Аз винаги, завинаги, съм- аз!

Тъй истински, о, ти не си ме виждал-
там себе си спотайвам: зад лика!...
Но там е друго- там!...
На тукашното не приндлежа.

И песента- защо я пиша?

Нима ме утешава глухота?
Поредна страница слова
откъсва се, отплува скришом
в потока: що ли го е грижа...

Отплуваш също ти- безгрижен.

А малкият Чудачко надпреварва
ги- мехурчета на мисълта.
И през тръбичка- към повърхността.
От своята вселена да изплува...

Да вдъхне атмосфера над света.

Той мислеше да поблуждае за
известно време, да.

Я, баста, майчице проклета!
Почакай да ме приземиш!
И първо свойте си прасета
към кланицата поведи!

Идеята е, Пери, твоя.
Ний ще се срещнем някой ден...
Че ми подсказа и ми пя: мерси (от мен)!

Пеперуда

Реещото се око съм,
пеперудена душа.
Чувал си ме да крещя?
Да крещя ли?!- Никога!

Сам въпроса съм "защо съм"-
пеперуда, пърхоля...
Чувал си ме, мистър Моджо, чувал си ме да крещя?
Хей, Джуд, слушкаш ли го, а- татенцето...

Тук е- чувството, тъгата...
Никой няма да запее, и дори сега, когато...
Да ги сдрусам ли?- Немеят...
Ще ли се разбуди змеят?...
Мислиш ли, че ще успеем!...
И да и благодарим за нея-
пурпурната си омара:
"Преживяхме, лейди, стара
електрическа китаро,
вуду-детство. Благодарство!"
...Дръзки в любовта си бяхте,
основахте царство!

През умората на дните преведи ме, и през всите!
Изведи ме! Пробуди ме!...
Нищичко ли не захвърляш?... С що ли ще се разделиш!
Сякаш винаги си с него,
винаги и с него спиш!

И накрай умри, умри!
Господ да те умори!
С Господ ще живееш: вечно!
Полети, о, да, лети- върху болчица сърдечна!...
Махаш ми с крилца? Перца: падат, ще я оперят-
мойта болчица сърдeчна.
Кралят съм на Есид Рок...

Ще погледнат ли оттам?
Пътят ми ще ли проправят?
Грижа ли ги е? Незнам.

Аз съм вечен, вечен Аз,
пеперудена душа,
и небе съм, и земя.
Вечен съм- небе, земя...
Вечността съм, вечността...
И небе съм, и земя.
Пеперуда съм.

Край