автор: mitkoeapostolov

В последните дни ме осенят противоречиви исторически хрумвания. С някои от тях подразних читателите. Това не е моята цел. Постепенно осъзнавам, че всяко нещо, човек, култура си имат своите светли и тъмни страни. Често, когато описваме определени хора или събития, величаем или принизяваме участващите в тях. Целта ми е да балансирам личността или случката, като обърна внимание на липсваща светла или тъмна характеристика.
Причината за днешните ми размишления е посещение в мавзолея на Георги Сава Раковски в град Котел. Градът е свил гнездо в скътана старопланинска котловина, заобиколена отвсякъде с върхове. В него може да се види много за славната възрожденска история – прекрасна архитектура, първото училище, чиито надпис над вратата вдъхновява Милен Русков да напише „Възвишение”, изложба на килими с традиционни български шевици, етнографски музей. Котел е един от диамантите в короната от заобикалящи го селища – Медвен и Жеравна – които палят в България искрата за свобода.
Мавзолеят на Раковски заслужава посещение – архитектурата на сградата е комунистическа, но величествена, информацията – подробна и вълнуваща. Но какво ми направи впечатление? За Раковски се говорят само хубави неща. До всяка негова идея или действие стои прилагателно – „велик”, „родолюбец”, „силен”, „непримирим”. За стотина пана с исторически факти и случки не срещам нито една дума, която да показва съмнения или отрицателни качества.
Съпоставям с личния си опит (може би погрешно). Задавам си въпроса – познавам ли човек, който винаги, във всички ситуации, да реагира идеално, без съмнение или страх? Не. Ако Раковски е имал такива, къде да ги търся? Информационните пана пред мен дават улика.
Раковски се ражда през 1821 с името Съби Стойков Попович. Като ученик се справя отлично и даже получава стипендия да продължи образованието си в престижно гръцко училище в Цариград. В първите си години в османската столица, Раковски започва да се представя с името Сава Стефанидис. Любопитно. Дали този герой в българската история не изживява период на срам от своя произход? Дали попаднал сред богатите, образовани и лъскави гърци и турци не изпитва срам от простия, на моменти просташки произход на българите? Не зная. Името, с което решава да се нарича в този период обаче, говори за такава възможност.
По-късно в живота си Съби решава да се прекръсти на Георги, в чест на великия си вуйчо по майчина линия, който освобождава Котел през 1829 (като част от руската армия, а след това участва във Велчовата завера във Велико Търново през 1835). Явно младежът търси себе си и се увлича по това, което го впечатлява най-силно в дадения момент. Плодът на тези търсения е добре известен – Раковски се превръща в бащата на българското освободително движение.
Това че Раковски може да се е срамувал от българския си произход не омаловажава неговата по-късна гордост с него и свързаните с това велики постижения. По-скоро този период на отричане, ако изобщо е имало такъв, ясно е показал на великия революционер, че няма никакъв повод да се срамува, защото успява да види, че зад бляскавата фасада на света в Цариград, не се крие нещо по-добро или истинско, от това, което му е отредила съдбата. И може би именно заради този период на срам, Раковски отсича с такава сигурност – „Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини”, „Аз съм бил всякога българин и ще бъда не само до гроб такъв, но още и после смъртта ще оставя завещание и прахът ми да не смеси с друга народност”.
Само Раковски ли преминава през период на родоотстъпничество и срам от българския си произход? Според мен не. Бащата на българското Възраждане, Паисий Хилендарски, върху когото се гради цялото съвременно българско самосъзнание, изрича думите, сякаш дамгосани върху душата на всеки българин „О неразумний и юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин?”.
Откъде Паисий знае колко е пагубно да се отречеш от произхода си, ако сам не го е правил? Според новия роман на Неда Антонова, „Безмълвие”, - „Петър Баанов, мирското име на Паисий, е висок, рус и синеок младеж, достатъчно образован за своето време. Той е изпълнен с енергия и обладан от амбиция да живее във Виена, да търгува в тамошната кантора на брат си Вълчо, там да се задоми и децата му да не бъдат „робове“…Но Петър извършва грях – неволно убива момичето, което харесва. И вместо към Виена, животът му поема към монашеската килия при брат му Лаврентий в Хилендар, за да търси опрощение…”.
Разбира се това е художествен роман, не може да се опрем върху него като достоверен исторически източник, но подобна съдба на Паисий не е изключена и би обяснила отлично откъде знае за пагубните последствия на това да желаеш да се отречеш от рода и родината си. Както и в случая на Раковски, ако Паиисий се е срамувал, че е българин и е имал желание да бъде нещо по-бляскаво, това не принизява неговите по-нататъшни постижения, а просто ги контекстуализира и показва, че много добре знае какво говори.
Георги Бенковски, една от основните причини в България да има Априлско въстание, което да провокира руско-турската освободителна война, се ражда в Копривщица през 1843 с името Гаврил Груев Хлътев. Напуска дома си млад и търси щастието си из големите центрове на османската империя – Смирна, Цариград, Анадола, Александрия. Говори седем езика. Печели и харчи много. В този период от десет години не намираме нито една мисъл за поробеното отечество. Не е невъзможно младежът да се е срамувал или прикривал българския си произход, ако е пречел на някоя изгодна сделка или познанство.
Тези десет години са показали на младия Гаврил няколко неща – пари се печелят и се губят, приятели стават врагове, чужденците не са нито по-добри, нито по-честни от българите. Това, което не се променя, е произхода на човека. С подобни заключения младежът вероятно се завръща в България и се включва на нациолно-освободителното движение.
Стефан Захариев се ражда около 1810 в град Татар-Пазарджик. Търгува успешно из региона, с което се замогва. Обикаля повечето селища от татар-пазарджишката кааза по работа, което в края на живота му го вдъхновява да напише известното си произведение – „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза”. В него писателят изказва съжаление, че е израснал и изучил гръцката култура и писменост и не познава добре своята собствена.
Също като другите възрожденци и Захариев е опитал да се издигне в живота, като в някакъв момент, вероятно като млад, загърбва своя род и родина, за да може на по-късен етап да отдаде живота и делото си на тях.
Идеята за разкриване на периодите на колебание в някои от великите български възрожденци не ми хрумна случайно. Самият аз емигрирах на 18 годишна възраст и живях 10 години в чужбина. През това време, особено в началото, се срамувах от българския си произход и име. Все ми се струваше, че другите са по-добри от мен и за да успея трябва да се отрека от себе си, което и сторих. Резултатът? Също като тези велики българи достигнах до заключението, че няма от какво да се срамувам, а има много, с което мога да се гордея. Върнах се в България и през последните години усилено изучавам историята, езика и културата на своя народ в опит да я разбера и приема, защото зная, че в сърцето си не мога да я заменя с чужда.
Не целя да принизя великите български възрожденци до моето ниво, нито да издигна себе си до тяхното. Място за сравнение между мен и тях, поне като постижения за България, няма. Просто искам да покажа, че всички сме хора, имаме силни и слаби страни, като признаването на слабите не ни прави лоши и не затрива постиженията ни. Напротив, добавя изключително важен контекст за тяхното разбиране и приемане.