автор: pc_indi

Пиу!- обувалка. Пиу!- стек закачалки. Пиу!- нещо черно, пластмасово, на квадратни дупчици и спускаща се над центъра му топка за тежест- оказва се ...салфетник?! Никога нямаше да се сетя...
Пиу!- ето ги и самите салфетки- толкова красиви и на цветя, че пещерната ми душа благоговейно ги пренася назад.. Как такава красота да омажеш с полепнала по устата ти и брадичката манджа?! Аз за това само едноцветни купувам. Пиу!- малко, грозно, но мило плюшено меченце, с фабрично разтворени за прегръдка ръце и червено сърце отпред на гърдите...
- Дай на какичката(ейййччшшш..брех !) това да го маркира! - изтръгва майката от ръцете на около четиригодишния си син пакета с резервни ролки за почистване на косми и ми го подава.
- Пиу! Заповядай! Вече бинокъла си е охфициално твой!- смигвам му съпричастно и му връщам обратно ролките.
„Голем човек ке станеш, с пари ке си играеш!“- ми беше казала преди години баба Ленка Македонката, с която понякога си бърборехме на пейката до читалището в наше село. И ей ме на- големичка съм си– ни да ме прескочиш, ни да ме заобиколиш, турбо касиерка в огромен магазин за домашни потреби, с пари си играя..Вярно, парите на хорага, ама... все пак. Те повечето с карти вече пазаруват, но има привърженици на кеша и понякога замятат разни големи суми , като на македонска сватба.
Пиу!- това вече е телефона ми.Така съм го сложила до клавиатурата, че да не бие много на очи. Хвърлям му бърз поглед: „Жълт код за вятър. Париж“. Не знам кога и как съм се абонирала за тази метеорологична сводка, но на ден по десетина съобщения най- малко идват. А веднъж и едно нацупено: “ Обикновено отхвърляте съобщението. Ако искате да се откажете от...“Ей, като започнат така!... Ми... нека си получавам... Пък и баба Ленка ми беше казала и друго : “От далеко ке ти дойде любовта на тебека, хабер ке ти прати!“ Та, знае ли човек...
Вдигам поглед и в този миг виждам как като на забавен каданс към моята каса се носи Той- Властелинът на пеперудите в стомаха ми! Бута количка с два-три тънки кашона ( шкафчета, скринчета, стълбички и тем подобни), а върху тях плот на масичка и четири по отделно пакетирани крачета. Сърцето ми е някъде в гърлото от вълнение пред най- еклектичната красота на света- стройна висота, патрициански профил , проба 999 сребро в косите и най- плюшения поглед за потъване на шемети като мен.
- Фактура ще трябва ли?- едва изпелтечвам, опитвайки се да държа грациозно скенера за маркиране.
- Не... - преглъща(развълнувано?..) Властелинът и ме понася на мелодичните вълни на гласа си – Крачетата удобни ли са Ви така, или да Ви ги кача на лентата?
- О... .Ами... Не, спокойно.. Аз... мога и така... - нечленоразделнича аз и се прицелвам разфокусирано със скенера в количката.. Пиу,пиу, пиу... Единия кашон обаче се закучва и не ще да се маркира.
- Ще го вдигна!- отзовава се веднага той.
- Да. Лекичко... .- мънкам аз . Ей, ще се изтрепят тия пеперуди там- вътре бе! - Пиу! Готово..
С треперещи пръсти вземам картата , която ми подава и безуспешно я поставям върху екрана на пост-терминала, неоткъсвайки поглед от него.
- Не... Трябва да се пъхне... Контактно... - пресяга се да поправи грешката ми Властелинът .Ръцете ни се заплитат и дружно събаряме устройството върху клавиатурата.
- О... Съжалявам!...
- Не, аз съм виновна...
- Не,не сте.. Дайте да го сложим където трябва.. . - посяга към припадналият пост-терминал той и незнайно как часовника му се закача за връзката на баджа ми. Дръпва леко, за да се освободи, завърта се, но така се посуква още повече и вече сме лице в лице. Така, както се е привел, устните му са аха върху моите. Отстъпвам леко и се навеждам назад, в резултат на което сме почти полегнали върху лентата. Цялата хипермаркетна действителност изчезва в гъста, розова мъгла.Вече сме омотани в здрава прегръдка, лицето му е над моето и виждам как разтваря устни.. Майчице, ще ме целуне! Разтварям устни и аз, с риск от там да излетят всички откачени пеперуди и да накацат по хубавата му глава. Неземно е! Дори ясно чувам тихата, красива музика на фона на ромолящо поточе и чуруликащи пиленца.
-Ставай! - чувам как казва властно и отривисто в този момент – Чуваш ли?! Ставай!
-Какво ?!- мигам невярващо аз.
-Абе, ти не си ли чуваш алармата?! Аз в моята стая я чувам, ти не я чуваш?!. ..
Продължавам да мигам невярващо и бавно фокусирам сина ми,който стои по пижама на вратата. Егати подлата аларма! Посягам да я изключа и... : Пиу! На екрана излиза : „Жълт код за вятър. Париж“ ...