автор: botyofentiev

Не ми напомняй, че не ме обичаш.
Отдавна аз това разбрах.
На какво нещастието ми прилича
и защо да те обичам аз е грях?

Не ми го казвай, че досаждам.
Аз само съм случайно тук.
Вината в мене не насаждай,
аз не издавам даже звук.

Дойдох да те погледам за последно
и ще си тръгна аз от теб.
Едно парченце е потребно,
подхвърлен къшей хлеб.

Защото аз ще си остана просяк
така и нищо не събрал.
Изтича и последният пясък,
каквото съм живял – живял.

Без тебе нищо не намерих,
а колко път аз извървях.
Нахраних всякакви химери,
че не напразно тука бях.

Ала без теб и мен ме няма –
неписана, орисана Любов,
замислена да е голяма,
а Светът да бъде вечно нов.