автор: gabrielle

Луна в тревата;
на хоризонта –
залезът
***
Лунен дъжд…
Стъклата падат като
разпръсната от вятъра роса
Стъклата парят –
очите на нощта
се впиват като зъби
в тишината ми,
разкъсват крехката й плът
оглозгана лежи на пътя ми –
една продрана дреха от несбъднал се живот.

Лунен дъжд
в напъпилите клони на дърветата,
облизва заревото на града
мъглата над поляните под Витоша,
продрани от забравените светлини
на домове, които се катерят все по-високо,
все по-навътре влизат в грапавата гръд на спящия вулкан.

Как чакам кръглото око на пълната Луна…
Пак чакам – да заблести като прожектор
в стъклата на балкона ми,
да ги строши,
да ги разпраши!
Да ме освободи…
И пак –
да ме погълне цяла в бялата си паст,
да ме изплюе – там някъде, отвъд,
в безмерното поле на другото ми състояние,
в което се завръщам цяла…