автор: Symbol

Тя с мъка отвори очите си, опита се да ги разтърка с обратното на дланта си, но болката, която изпита, я накара да потръпне. Не знаеше кое време е и дали е ден или нощ. Студеният сковаващ мрак , който изпълваше
цялото помещение предизвика у нея страх и безсилие. Първата мисъл, която изплува в главата ѝ бяха свистящите удари от ремъка на баща ѝ. Тя опита да се надигне, но не успя. Цялото тяло я болеше, не усещаше лявата си ръка, а гърбът ѝ беше изтръпнал целия. Нямаше представа, дали беше спала или е била в безсъзнание, нито от кога беше затворена тук. Писъците на майка ѝ и молбите, отправени към баща ѝ да спре, още ехтяха в ушите ѝ. Клетвите, с които баба ѝ го проклинаше, изплуваха в съзнанието ѝ и тя заплака.
Агапий Гръкът, както го наричаха в селото, беше суров и строг човек - една черта, наследена от родителите му, които бяха пристигнали тук преди повече от половин век, още преди Втората световна война,някъде от южните части на Гърция. Едно беше научил от дедите си - там, откъдето идват, жената е слаба и затова е жена , а мъжът е мъж и от него зависи честта на семейството, не я ли опази значи се е провалил. Това бяха неговите разбирания за света, други той не признаваше. През целия си живот никога на никого не бе посягал - до онази вечер, когато причака дъщеря си в тъмното на двора, сграбчи я за косата с някакво дивашко озлобление и я понесе към мазето – там я преби до безсъзнание.
Сега в очите на дъщеря си този човек беше различен, не беше нейния баща, а някакъв непознат, озверял и злобен чужд човек. Очите му бяха изцъклени, сякаш всеки момент ще изхвръкнат от орбитите си. Вените на челото му бяха изпъкнали, докато разкопчаваше колана на панталона си. А когато започна да я налага с него, където свари, издаваше странни мучащи звуци. Майка му и жена му с писъци го дърпаха и умоляваха да спре, но той продължаваше да удря все повече и повече, без да отрони и дума. Спря едва, когато жена му припадна, неможейки повече да гледа как детето ѝ лежи почти бездиханно на пода, а той продължаваше да нанася ожесточени удари с ремъка по крехкото ѝ тяло. Излизайки навън, се обърна и процеди през зъби:
-Ако до утре е още жива, махнете я от къщата ми! Аз дъщеря парясница в дома си не искам! От днес тя за мен е мъртва!
Той беше горд човек, а унижението, на което беше подложен тази вечер го доведе до лудост. От няколко дни беше забелязал, че хората в кръчмата го гледат странно и някак с насмешка. Едва тази вечер Кольо пияницата го приближи и му рече право в очите какво се беше случило. Цялото село говорело, че средната му дъщеря имала вземане-даване с Даскала.
-Чакай бе, какви ги дрънкаш ти?! Дъщеря ми е едва на четиринайсе, а той е женен мъж с две деца, при това интелигентен! – каза той шокиран и сграбчи пияния Кольо за ревера на поизвехтялото му сако.
- Не ме дърпай мене бе, брат! Аз дойдох да ти кажа с приятелски чувства какво се говори из цялото село. Не исках да гледам повече как всички ти се присмиват зад гърба, а ти ми налиташ на бой вместо да ме почерпиш една ракия! Всички ти се присмиват , така да знаеш! И то не от вчера! Отдавна е тая работа, ама това, което онзи ден старата Беличанка е видяла край градината си и после е разправяла на всички – не ти е работа да знаеш! С очите си ги е видяла!
Той пусна рязко сакото на пияния Кольо, хвърли два лева на тезгяха и се запъти с широки крачки към изхода на кръчмата. Излезе отвън и без да се поколебае нито за миг, се запъти към долната махала. С всички сили заудря с юмруци по вратата на старата вдовица.
-Ида, ида! По-полека, де! – чу се гласа ѝ отвътре.
- А, какво те води пък теб насам бре, сине, в тая тъмница?! Рекох, че сина ми си иде!
-Казвай какво си видяла онзи ден! Не искам нищо да криеш от мен! Всичко ще ми кажеш сега или иначе не знам какво ще направя! – каза той задъхано.
Старата жена почервеня цялата и го погледна изпод вежди. - Тоо , какво видях аз, не е много за разправяне, ама се изтървах тук-там. Срамота е! Той е учен човек, а и женен с деца, а тя – дете! – отвърна тя заеквайки.
-Значи е истина! Не ме е излъгал Кольо пияния!
- Аз, с такива работи шега, чедо, нема да си правя! Ами виж там стягай и дано вече не е късно! Видяха ме и набързо взеха да се обличат… А то крехко, младо … Мен, ако питаш, той е виновен! След тези думи той се обърна рязко и се запъти към дома си. Нахълта в кухнята, където жена му и майка му приготвяха вечерята и просъска през зъби:
-Всички сте знаели, нали?! И никой нищо не ми казва! Ни-кой! Присмиват се зад гърба ми какво съм възпитал!
-Ти не слушай какво дрънкат хората! Има зли езици, виждат колко е хубава и се чудят как да почернят живота ѝ от завист – отвърна спокойно майка му. – Да, знаем какво се говори в селото, разговаряхме и с нея. Тя отрича. Казва само, че един –два пъти се е возила с него на мотора му - и това е всичко!
-Не, не е всичко! Ида от старата Беличанка. Каза ми всичко! И знам, че не ме излъга, беше повече от искрена. –Ами ти! И ти ли си знаела всичко! Само аз ли съм глупакът тук, в това семейство, та да не знам какво се случва с децата ми?! –обърна се той към жена си. Тя спря да бърка вечерята и го погледна спокойно. В погледа ѝ се четеше учудване и изненада.
-Аз знам толкова, колкото и ти знаеш! Подочух някои приказки, но не обърнах внимание. Знаеш ги хората какви са! Винаги си търсят някой да одумват!
- Излиза, че и двамата с теб сме глупави, щом досега не сме разбрали какви ги върши дъщеря ни. Винаги съм си мислил, че моите дъщери са скромни и разумни и че имат някакъв респект към мен, ама ето – излъгал съм се! Сега тя къде е? Къде са и трите?
-Тука са двете – най-голямата и малкото, но и тя ще се прибере скоро. Знаеш я каква е мъжкарана, обича до късно да играе навън. Пък и е още дете.
Той не отговори нищо, а се запъти към външната врата, дръпна я рязко и се затича надолу по стъпалата, в този момент портата се отвори и Аглая се показа с широка усмивка, тананикайки си някаква песен.
Той не разбра как стигна до нея, сграбчи я за косата. Онази коса, на която всички се възхищаваха и удивяваха - беше гъста като непроходима гора. С оранжевите си, навити на масури къдрици, дълги до кръста, можеше да плени всеки, който я зърнеше. И не само косата! Цялото нейно излъчване беше пленяващо. Имаше дълги мигли и изразителни зелени очи, които винаги гледаха с някакво детско любопитство. По чипото ѝ носле едва се забелязваха дребни кафяви лунички, а плътните ѝ алени устни бяха винаги усмихнати. Нямаше как и Даскала да не изпадне под нейния плен. Забеляза я още първия път , когато влезе в седми ,,б” клас, но не знаеше, че това беше онова малко момиченце, което често помагаше на жена му с близнаците. Наглеждаше ги, докато тя пазарува или върши някаква къщна работа. И когато я видя в онзи юнски ден да слиза по стъпалата на собствения му дом, усети че краката му се подкосяват. - ,, Какво е това създание?! – питаше се той. Той спря мотора на двора, повдигна глава нагоре и я погледна с изпитателен поглед.
-Мен ли търсиш? – попита той учуден, като си помисли, че го търси за помощ за домашното, което беше дал.Тя го погледна с изненада и със звънкото си гласче каза:
- Не, кака Диди ме повика да постоя при малките, докато тя изпере. Той едва сега разбра, че това беше малкото съседско момиченце, за което жена му често споменаваше. Той примигна, неразбирайки как е възможно толкова бързо онова рижаво и възпълничко момиченце да се превърне в самодива. Липсваше само четири години, докато учеше в Москва. Беше си идвал едва два-три пъти.
-Аз много харесвам моторите! – каза тя. - Искам един ден да се науча да карам мотор.
-Така ли?! Чак пък да караш… Аз ще те повозя, когато кажеш.
- Сега може ли? – каза тя развълнувано.
-Скачай зад мен, сложи тази каска и се дръж здраво за мен! – каза той, след което запали отново мотора. В този момент жена му подаде глава от прозореца.
-Иска да я повозя! – каза той на жена си. Тя се засмя и кимна одобрително.
Понесоха се като вихър и изчезнаха зад завоя към края на селото. Така продължиха цяло лято, почти всеки ден. Хората забелязаха това и се питаха жена му, дали не е сляпа, че не вижда какво се случва. Ами родителите ѝ? Те не виждаха ли?! Да, видяха всички и разбраха едва когато старата Беличанка разнесе из селото какво бе видяла.
Сега красивата Аглая лежеше в мазето пребита и безпомощна. Надяваше се, някой по-скоро да дойде да ѝ помогне или поне малко вода да ѝ донесе. Тя плачеше неутешимо не толкова от раните си, а затова, че родителите ѝ бяха разбрали. Как ще ги гледа в очите отсега нататък? Ваканцията скоро ще свърши и тя ще трябва да отиде в същото училище, където и той работи. Как ще го погледне? Как ще погледне съучениците си?! Всички вече знаеха и говорят. Всички ще я гледат накриво и ще ѝ се присмиват.
- Божичко, какво направих аз? Защо постъпих толкова глупаво? Изведнъж вратата се отвори и влезе баба ѝ.
-Свести ли се, чедо! Излезе той, отиде на работа. Ще извикам майка ти да те качим горе.
Когато я сложиха на леглото и свалиха роклята ѝ, за да я преоблекат двете жени се спогледнаха - цялото ѝ телце беше синьо като дроб. Повикаха лекар и я лекуваха цели две седмици в мазето. Когато я изправиха на крака и вече беше добре, една сутрин баба ѝ дойде забързана, както никога досега.
-Ставай! Приготвили сме ти багажа с майка ти и ще те водим в града, там ще учиш от сега нататък – рече тя задъхана. – Така ще е най-добре за всички. Намерили сме ти училище. Ще живееш със сестра си на квартира и да не сме чули , че ѝ създаваш проблеми! Тогава ще ни загубиш всички – и мен, и майка си, и сестрите си. Разбра ли ме? Тя се разплака, но бързо осъзна, че за нея нямаше повече място в това село и колкото по-бързо се махнеше оттук, толкова по-спокойни щяха да са всичките ѝ близки.
Само след няколко дни учебната година започна, всички деца се събраха в училищния двор,освен Аглая. Когато удари първия звънец всички учители излязоха да посрещнат децата, освен Даскала - той никога повече нямаше да бъде учител.

Symbol