автор: melange

Високо и протяжно, акапелно
изплаква зимата, че си отива.
Викът ѝ към сърцето ми се стрелва,
пробожда ме и се усещам жива.

Тя, пролетта, за себе си загатва
със чорлав лъч през облаците спуснат.
Прилича ѝ завръщащо се ято.
Прилича ѝ лале със тънки устни.

Капчуците запяват многогласно
и песента в нозете ми се плисва.
Денят покълва в утрото, пораства,
на пресен дъжд паважът замирисва.

Незряла пролет, млада и омайна,
с гласа на чучулига се разпява.
Върбите залюляват се нехайно,
а щъркели на двойки загнездяват.

От опит знам, че пролетта е щедра
и всеки, който себе си е губил,
и всеки, който е на обич беден,
ще се намери или ще се влюби.