автор: mitkoeapostolov

От три години дръжката на входната врата играе, усуква се и понякога остава в ръката ми. Вчера най-сетне се наканих да я сменя. Отидох до железарския магазин и помолих продавачката да ме посъветва какво да правя.
„Ааа – така не става” – започна тя. „Трябва да донесете старата дръжка, за да знаем каква да ви дадем. Даже най-добре да свалите цялата брава и да ни я покажете, защото има два вида – 7см и 9см”.
Преди време бях сменял дръжката на друга врата. Тогава просто купих новата и я монтирах на мястото на старата. А сега такива усложнения? „Какво разбирам?” – рекох си и се запътих към вкъщи.
Извадих отвертките и започнах да демонтирам целия механизъм болтче по болтче. Първо свалих дръжката. После развинтих държачите на патрона. Опитах да извадя патрона – не става. Викам си – то и тука е както в живота – понякога трябва да напънеш малко. Побутнах яката – нищо. Повторих, потретих – същият резултат. Накрая изгубих търпение – блъснах няколко пъти с всичка сила – пустият патрон не излиза.
В изблик на отчаяние, вкарах ключа и взех да го въртя в ключалката – то пък взе че стана. Започнах да демонтирам бравата. Свалих болтовете, но механизмът не излиза. Напъвах отсам, оттам – без резултат. Загубих търпение и звъннах на баща ми. „Вземи една отвертка и натисни силно” – каза ми той. Послушах го и стана.
Яката припотен и изнервен, но доволен, че съм изпълнил заръките на продавачката, се върнах в магазина. Без изобщо да погледне бравата, жената взе дръжката, изчезна в някаква стаичка и се върна с нова. „Колко ви дължа?” – попитах. „Петдесет лева” – отвърна тя невъзмутимо. „Много е скъпо” – не можах да се сдържа. „Тя цялата врата не струва петдесет лева”. „Имаме и по-евтина, от петнайсет” – рече с неохота магазинерката и пак изчезна в тайното помещение. Разплатихме се и потеглих към вкъщи.
Започнах с монтажа на бравата. Първите два болта завих лесно, но третият, дето блокира патрона, половин час се мъчих да го захвана. Най-накрая като успях, пъхнах ключа в ключалката да видя дали езикът ще превърта както трябва. Ужас! Езикът на бравата превърташе само веднъж, а ключът не можеше да се извади от патрона. Половин час въртях, бутах и блъсках – не става. Демонтирах бравата отново изправен пред избора да се разрева или да потърся помощ. Пробвах второто. Пак се обадих на баща ми.
„Ще разглобим самата брава” – каза ми той. Развинтих болтчетата на бравата, внимателно повдигнах капака и пред мен се разкри необятната вселена на часовников механизъм – бутала, зъбчета, пружини. „Е сега си такова майката” – рекох си. „Това е черна дупка – от тук няма излизане.”
Мърдам камерата на телефона, за да вижда баща ми и слушам съветите му – „не това зъбче, другото”. „Завърти наляво” – посъветва ме, а аз попитах „твое или мое ляво?”. След половин час уточнения се оказва, че моето „ляво” е негово „горе”, а моето „дясно” е негово „долу”. На тези разсъждения за времето и пространството мисля, че и Айнщайн би завидял.
Въртяхме го, сукахме го – не става. Докато ровичкахме в механизма на бравата изгубих болтче, повредих пружина и системата стана съвсем нефункционална. Идеше ми да я метна в стената, та да се разбие на протони, електрони, неутрони, та чак до неутрино.
„Я доближи към камерата” – чу се в този миг гласът на баща ми. Изпълних молбата. „Пластината на дупката за патрона е изкривена” – констатира той. „Напъвал си я нещо”. Напъвал съм я та, то какво ли не съм напъвал и на какво ли не съм молил вече. Взех една отвертка, поизправих пластината и чоудо, чюдо, чудо – като монтирах патрона, езикът превъртя веднъж и после втори път, а ключът спокойно влезе и излезе. Още половин час монтажи и демонтажи и най-сетне вехтата врата се видя с нова дръжка.
„Ееех, аянкоолу” – викам си. „Човек трябва да знае да не пипа бравата, ако ще сменя само дръжката и да усети кога да напъне и кога да отпусне в тоя живот. А най-добре да знае кога да извика майстор, вместо да пести двайсет лева и да разсипе един тон нерви”.