автор: D_Karov

"Изглежда снощи е валяло дъжд
и затова са весели дърветата,
и паркът винаги един и същ
със хиляди листа и капки свети.
Сънувахме ли ?Свиреше щурец,
И всяка дума бе тъй желана,
и как топли бяха твоите ръце,
устните затворени и нежни.
Изглежда снощи е валяло дъжд."


Лятото мокреше лицата ни с пръски от смях и пяна.Малките усмивки които,намокряха лицата ни рано сутрин или някъде към обяд,оставаха дълго,дълго в непорочната книга на спомените.Не можеш да си позволиш да играеш на дребно,не и сега,когато си толкова щастлив,не и сега.
Толкова ми е топло,трудно мога да дишам,не мога да съсредоточа погледа си върху нея.Не и сега не и в началото,та днес е едва първия ден от остатъка на дните.Палмите надвиваха в странно игриво и толкова приятно надмощие над сутрешния вятър.Така обичам да ги гледам, а там има наистина много палми.Има толкова много слънце и толкова много живот.Странно ми е,учудвал сам се като малко дете на разнообразието на ритми и багри,на без мирния живот бликащ от всеки един миг.На красивия художник изпъстрил във съвсем прозаични цветове и хладни тонове многолюдието и пъстротата на деня.Галерията,която никога не сам разглеждал докрай,винаги оставяйки си само още една картина,само още една скулптура,за следващия път.Винаги оставащ подвластен на магията на малките закътани улички,покрити със калдаръм от спокойствие,стени обвити във вековното,най старо мигновение,да бъдеш до "нея",да бъда поне за миг до теб.Почти митичните и съвсем елегантно-дискретните малки ъгълчета,на кръстопътя на две пътечки водещи за никъде.Еуфорията на твоите стъпки.Замечтаното бягство на погледа ти.Ти.
И беше лято.Сутринта отдавна отминала летаргичните стенописи на църквата,помнеше все още свободата си със малките капчици роса по палмовите листа.Палмите надвиваха в странно игриво и толкова приятно надмощие над сутрешния вятър.От многото вълни,почти стенописните,вълшебства и малки ветрове,желанието ми за кафе,топло,с аромат на нещо бразилско,с мирис на страст се бе превърнало в буря.Нищо нямаше власт над леката умора отразяваща се във огледалото на росата.Не можех да бъда откъснат за нищо на света от безграничното удоволствие да се наслаждавам на мира предложен ми от една съвсем обикновена утрин във Созопол.Всичко беше съвършено,дъхът на смокиновите дървета,огрятото от слънцето море носещо далечните сенки на кораби отдавна отплували от своя бряг,мирисът на автентичната непреходност.Вятъра повял се за миг и разпръснал косите ти,огледалната чистота на съвършенството отразила се във очите ти.Вярвах,че някъде по света има щастие,има го цялото онова великолепие от багри и сантиментално красиви черно-бели снимки,възрадващо душата постигащо спокойствие.
Но беше лято,аз пиех кафе,усещах се спокоен и мил.Исках всички около мен да бъдат,щастливи.За миг знаех ориста си и бях съдник на миналото си.За секунда от вечността аз можех,наистина можех да чувствувам и да променям живота си.Лист от палмата се наклони,бавно спокойно със увереност на настъпващият ден.Не знам защо погледа ми за миг се спря върху картината в мига на сътворение.Капка роса пое бавния си и дълъг път по безкрайните улички на листото.Полета и бе толкова щастлив,красив и бавен.Като стар филм от началото на века,като френски шансон,досущ имитиращ театъра на любовта.Как бавно пое по пътя си малката сълза,и колко уверена беше в пътешествието си.Как сладък и бурен беше ,в няколко секунди събрал се живота и .Как огря и се спря.Тя или ти?Как за миг застина в очакване големия стенен часовник.Защо застана така.
Сама,достолепна и горда.
Вълшебство изтъкано в мъгла.Фея почти реална.
Появи се.Ти.
Останах без дъх.Погледнах листото,капката бе спряла и за миг отказала се от триумфа на вечността бе застинала в настоящето на мига.Тя бе там,накрая на живота си,спокойна и мила.
Спокойна и мила ти стоеше пред мен.Наистина си красива.
Красива да.Нима не си се чувствала красива погалена от слънцето.Нима не си виждала косите си разпилени от морския бриз.Не си усещала най красивия накит изплел съвършеният низ около твоите скули.Не си усещала галещите целувки на лятното слънце играещи по безпределността на нежният ти гръб.
Спокойна и мила ти стоеше пред мен.Наистина си красива.
Не знам дали отново ще изпитам това същото удоволствие.Просто да стоя и да виждам,да усещам как красотата се събужда пред мен със чаша топло кафе.Не знам дали отново ще изпитам това същото удоволствие.Да усещам дъха ти,да се наслаждавам на неравностойната иначе честна игра между вятъра и твоите коси.Да докосвам с поглед капката застинала между настояще и бъдеще.Да виждам непривичния танц на скитащата сълза накрая на пътя,да галя с поглед нежните и форми.

Как красива бе тогава,как невинна и добра.
Защо застана така?Сама, достолепна и горда.
Вълшебство изтъкано в мъгла.Фея почти реална.
Как красива си ти сега.


на Наси
спомен от Созопол