автор: flood

Засърбя ме ръката, докато наблюдавах случката. Силен мъжки глас ревеше някъде надолу по ескалатора в метрото, стори ми се, че скандал някакъв е станал. Когато се доближих, видях, че пиян и неестествено мургав трътльо ругае и крещи на някого и го обижда. Оня не издържа и се нахвърли върху него. Носеше очила и маска, пияницата не носеше очила и маска. Бранещият честта си го питаше, настойчиво искаше информация защо бива псуван. Отговорите бяха еднозначни и касаеха най-вече честта на майката.
Както казах, засърбя ме ръката. Исках да се включа във свадата, да тресна един по главата на мургавелкото, този трътлест нещастник, дето си въобразява, че пиянството дава права, но си дадох сметка, че навсякъде има камери и скоро въпросът ще бъде уреден със способите на закона. Така и стана – след секунди видях как към мястото на злополучната разпра тичаше въоръжен и добре сложен жандармерист.
За миг си представих как на негово място щях да отида при ония двамата, щях внимателно да ги разтърва, после да ги отделя един от друг и как ще спукам с ръка черепа на пияния самозванец. И после щях да се радвам да гледам как малкото мозък изтича от главата му – сиво-лепкав, как се смесва с кръвта наоколо и всичко става красиво и цветно. Доста перверзно, нали? Такъв съм си аз. Е, ако не аз, поне мечтите ми са такива. Както е известно, мечтите никога не са част от човека и даже го отдалечават от него самия.
Мечтите правят хората тъжни, а тъгата, подсилена от неудовлетворение, понякога вдига революция, опасно нещо е. Мен като нищо ще ме арестуват, ако разберат какво си мечтая – защото какво са мечтите, ако не бягство от действителността? Мечтаят само онези, които не харесват настоящето. Ала в него е и властта. Властта е единствената действителност, която отрича миналото и гледа на бъдещето недоброжелателно. Следователно мечтателите са нерегламентирани хора, подозрителни, криминогенни типове, недоволни от законното текущо, от социалната дейност на правителството и дори от изборните резултати. Далеч по-страшни и опасни са те за обществения ред от пияния хулиган, дето псува и тормози хората.
Как са се развили нещата по-нататък – не зная. Съжалих, че не останах, за да свидетелствам в полза на очилаткото – той имаше прекалено интелигентен вид и вероятно обвинение щеше да бъде повдигнато и срещу него, ако не и само срещу него. Никой не харесва докачливите, особено онези, които се опитват да бранят честта. Своята или тази на майките си. Такова ни е времето, такъв ни е халът, в такова общество живеем – сами си го създаваме и си го харесваме, понеже си е наше.
Странно нещо е човешката ръка. С нея гласуваш или не гласуваш, пускаш бюлетини или доноси. Подаваш я при среща, махаш я на раздяла. Извиват ти я. С нея сочиш. Храниш се. Биеш се. Милваш. Браниш се. Дланите ти понякога се потят, а линиите върху долната част разкривали бъдещето... Дрън-дрън. Това са глупости, разбира се. Ако питате мен, пръстите са по-важни от ръката. Но така или иначе, мен ме засърбя ръката, а не пръстите. И когато ме засърбя, представих си мечтателно онова, което написах по-горе.
И понеже тази мечта така и не се сбъдна – вероятно по моя вина и поради неуместно благоприличие, наличие на остатъчен разум и информиран страх, – а сърбежът не престана, прибрах се вкъщи и надрасках това експозе, за да ми мине. Не търсете поука в него, няма да я откриете. Благодаря.