автор: fadul

Навремето, да не кажа-твърде навремето, с един верен приятел предприехме обиколка на Родопите с колела. В един произволен момент от без-джипиесния ни преход, криволиците на маршрута ни запокитиха към хижа Персенк.
Обрулени от многочасови попътни и противопътни ветрове, изоставихме двуколесните си росинанти на произвола на хижарската наблюдателност и отдадохме приоритет на пешите обиколки из местността около хижата. Който е бил там, знае - природата те приласкава, подканя, привлича, поднася съболезнования за градското ти битие на опушен от смог мъченик, и те оставя да й се възхищаваш отдън всички сетива, запазени въпреки жителството ти. Както винаги, вървях отпред, оставяйки спътникът ми на 20 метра зад мен да бръхти като отлепена телефонна мембрана, когато иззад един внезапен пътечен завой се натъкнах на кадър от рейтингова порнографска продукция: младеж беше нагънал приятелката си и й показваше недвусмислено какво би й се случило, ако няма свидетели. Гузен в случайната си роля на такъв, подвикнах, че няма проблеми, че гледам на северозапад, вместо на югоизток, където бяха валидните им кооординати, подвикнах и на приятеля да гледа в съответната правилна посока, и двамата бързо хванахме вектора към хижата, необременени от предразсъдъци, но и с някакво светло чувство в душите. Вече в хижата, приютихме по няколко бездомни бири в стомасите си, склонни на взаимна интимност срещу само някакви си 3 жалки лева на парче, и заочаквахме вечерята. Най- после вечерта падна като илюзия за светло бъдеще, ние наточихме вилици и ножове и се застръвничихме за специалитета на заведението - пържола върху свеж марулен лист, плахо заобиколени от скандиращи пържени картофки. В момента, в който посягах към ястието с явно недобри за бъдещето му намерения, в столовата влязоха пишман-любовниците. Клишето изисква да кажа, че небесата са се изсипали върху нас и са ни удавили в потоп от изумление, но истината е, че удавниците бяха те, особено момичето: това красиво цвете на пола си се сконфузи, врътна се като предизборно обещание на управляващ политик и излезе, за да не се завърне повече. С пълна уста и натежала душа се обърнах към Случайността и й казах право куме, та в очи: "Видя ли какво направи?!? Тези двама млади влюбени, за които всеки ден е (днешният) 14-ти февруари имаха пълното право да се насладят един на друг, да попият благосклонността на природата, да изживеят този летен ден, все едно е последен, но Ти предпочете да ги поставиш в неловко положение! Любовта не е и никога няма да бъде срамна, но Ти предпочете да ги унизиш, и то пред двама сертифицирани адепти на святото чувство, наречено любов! Ти позволи оскверняването на най-древния човешки ритуал чрез очите ни и не ти благодарим за това!" Така и не видяхме повече двойката, затова и до днес ми е гузно: ако се бяхме забавили поне с 11 минути (според Паулу Коелю горе-долу толкова е нужно на мъжа да се отчете подобаващо), днес тази двойка нямаше да има пост-травматично преживяване, напомнящо й да не се отдава на спонтанни любовни ласки сред природата, където нуждата дебне в засада. От своя страна, и аз вече си имам едно наум, когато току-що цъфналите дървета подканят мен и приятелката ми, шумят с роклите си от листа и се стремят да ни въведат подходяща обстановка - де да знам дали някой заблуден дебил няма да изскочи иззад завоя. Приятелят ми не е споделял как е при него, но е факт, че все още е неженен. То и аз не съм, де, но когато става дума за поучителни примери, приятелите винаги са на пангара.