автор: pc_indi

/отворено писмо до тате/

Как си, тате? Къде си сега?
Петдесет години, откакто те няма.
Размина ни някак с тебе смъртта...
Нямам ключ от вратата на мама,
но се виждаме... Тя е добра
и по своему ме обича.
На брат ти бях повече дъщеря,
но...и той при теб е. Поличба.
Виж, сестра ти ми е скала!
Щит, закрила и рамо за всичко-
малката, крехка и слаба жена,
с душа на храбро кокиче.
Аз ли? Аз съм луда за девет села.
Аз съм лост и опорна точка.
Изобщо не ми личи слабостта,
която вечер, като вино преточвам.
Внуците ти- магистър и хаймана.
Нищо. Да са живи и здрави!
Хайманата първо кривия път избра,
преди да стъпи на правия.
Този кораб го карах сама,
с девет бала смелост и вяра.
На вахта закърняват всички крила,
но и морето носи своите дарове.
Болно време е, тате...Объркано, сложно.
Вятър променлив душите пронизва.
Заразени сме с липси и невъзможности.
Малко са ближните. По- малко от ризите.
Как можа в деня на влюбените да си отидеш?!
Как да празнувам с тази символика Любовта,
която с метастазите си в сърцето ми ме разнищва?
Все едно да честитиш на болния болестта.
Нестинарка с тежка носия е тя-
по сърца- живи въглени, ходи боса.
Рита менче със светена вода
и гаси пламъците на всички въпроси.
Знам, че мъжът е наместник на Бога.
За да го гледа като такъв жената,
Трябва да е изкусно реброто му много-
да я извае като изящна ос на земята.
А не някакви балонени сърчица,
отнели дъха на търговците бедни.
Или екзекутираните красиво цветя,
с целувки розово- сладоледени.
Не пораснах без теб и уж не пият децата,
но.. Наздраве, тате!Ти- от родното място на Любовта,
аз - от колонията ѝ тук- на земята.
Честита нека да ви е Вечността!